— Лейди Пчеличка — отвърна той сериозно и дори леко се поклони все едно наистина бях пораснала лейди. — Точно вас се надявах да видя, преди да започнат уроците.
— Наистина ли? — Повдигнах скептично вежди в опит да прикрия колко се беше окрилило сърцето ми от думите му. Един съюзник. Само от един съюзник се нуждаех в тази окаяна учебна стая, и можех да изтърпя подигравките.
— Наистина. Защото съвсем се оплетох какви бяха тези две букви и нито баща ми, нито майка ми можаха да ми помогнат.
Говореше с тих глас, докато развиваше свитъка, и не го попитах защо не е помолил Лютиче. Аз бях тази, която можеше да попита без неудобство. Също както той можеше да ме учи да яздя. Без да си кажем и дума за това, двамата се отдръпнахме от другите. Застанахме с гръб към стената и разгънахме листовете си с букви все едно ги сравнявахме.
Казах тихо имената на първите пет букви и също толкова тихо Настойчивост ги повтори. Добави шепнешком:
— Приличат на кокоши стъпки и имат имена, които са просто звуци. Кой може да помни такива безполезни неща?
Никога не бях гледала на буквите в такава светлина. Но ги бях виждала през очите на майка ми преди да се родя и ги бях виждала сама, когато седях в скута ѝ вечер и тя ми четеше на глас. Когато премислих думите на Настойчивост, разбрах безсилието му. Опитах се да му предложа връзки.
— Първата, виждаш ли, тя прави звука в началото на името на Ревъл и има дълъг крак, също като неговите. А тази втората, която прави звука в началото на „вода“, има извивки тук, като вода, течаща над камък. — По този начин казахме имената не само на първите пет букви, а на цели десет. Толкова бяхме увлечени в тази нова игра на гледане на букви, че никой от нас не усети погледите на другите деца, докато Елм не се изкикоти по много гаден начин. Двамата вдигнахме глави и я видяхме как завъртя очи на Лея.
И тогава дойде учителят ни.
Когато мина покрай мен, подхвърли весело:
— Вие, лейди Пчеличка, нямате нужда от това!
И дръпна листа с буквите от вцепенените ми от изненада пръсти. Преди да успея да реагирам, ни извика да се съберем в училищната стая. Беше много по-енергичен, отколкото предния ден. Организира ни в групи, като събра деца на сходна възраст с по една восъчна дъсчица. Двамата с Лютиче ни прати в друг ъгъл на стаята. Даде ни един свитък за географията и посевите в Шестте херцогства и карта и ни каза да се запознаем с тях. Усмихна ни се и изражението му изглеждаше искрено. След като вече знаех, че страхът е причината за доброто му отношение, изпитах срам за двама ни. После той се огледа с раздразнение и попита строго:
— Къде е Тафи? Няма да търпя закъснения!
Децата се смълчаха. Няколко се спогледаха и разбрах, че тук има някаква тайна, която не знам. Настойчивост се беше съсредоточил върху табличката си. Видях как грижливо изписа една буква.
— Е? — попита писар Фицбдителен. — Знае ли някой къде е Тафи?
— У тях си е — каза Елм.
Едно от момчетата, които миришеха на овце, каза тихо:
— Той е зле. Няма да дойде днес. — И хвърли поглед към Настойчивост. Много лека усмивка изпъна подутата устна на конярчето. Изглеждаше много съсредоточен над листа си с буквите.
Фицбдителен вдиша шумно през нос. Денят едва беше започнал, но той вече говореше уморено.
— Деца, възложено ми е да ви уча. Не че това е най-голямото ми желание, но ми беше дадено като задължение и ще го изпълня. Приветствам вашите семейства затова, че разбраха колко разумно е да ви изпратят при мен. Много добре разбирам, че някои от вас не искат да са тук. Тафи вчера ми даде ясно да разбера, че гледа на уроците като на губене на време. Днес се преструва на болен, за да ме отбегне. Е, такива машинации няма да търпя.
Няколко деца се спогледаха озадачени от непознатата дума, но Настойчивост дори не вдигна очи от буквата си, когато каза тихо:
— Тафи не се преструва.
Всеки ли чу задоволството в гласа му, или бях само аз? Зяпнах го, но той не вдигна очи към мен.
Писарят заговори пак. Тонът му беше обвинителен.
— А твоите юмруци имат ли нещо общо с „чувства се зле“?
Настойчивост вдигна глава. Погледна писаря в очите. Знаех, че е само с няколко години по-голям от мен, но гласът му бе твърд като на мъж.
— Сър, моите юмруци бездействаха, докато устата му не изрече неверни неща за сестра ми. Тогава направих каквото би направил всеки мъж, когато семейството му е обидено.
Гледаше Фицбдителен в очите. Нямаше в него угризение за това, което бе направил, само увереност, че е прав.
В класната стая се възцари тишина. Чувствата ми бяха смесени. Дори не бях знаела, че Настойчивост има сестра. Нямаше я тук, тъй че беше или много по-малка от него, или много по-голяма. Или навярно родителите му не смятаха, че едно момиче трябва да чете и пише.