Никой от двамата не извърна очи, но писарят проговори пръв.
— Хайде да се върнем на уроците.
Настойчивост мигновено наведе очи към восъчната табличка и продължи внимателно да проследява с пръст буквата, която бе издълбал там. Прошепнах тихо едно изречение, което бях научила в един сън за млад бик. „С рога непорасли, той навежда глава и тръгва на бой.“
27.
Неведнъж
Върбов лес е пир на съвършенство във всички сезони. Лете на заоблените хълмове и високите пасища на имението дъбовете правят приятна сянка, докато долу до рекичката кривите върби, които дават на мястото името му, сипят лека освежителна роса. Дървета, на които да се покатериш, и поток, в който да ловиш риба. Какво повече би могло да желае едно момче? Есен всяко дете е щастливо да събира жълъди от дъбовата гора или да си набере узряло грозде от лозята ни. През зимата? Заснежени склонове, идеални за пързаляне, и камина в зала, която умолява Зимният празник да се празнува не за една нощ, а за цял месец. Пролетта донася нови агънца, които тичат по хълмовете, и котенца, и кутрета в конюшните.
Знам, знам, че момчето би било щастливо тук. Знам, че можех да спечеля сърцето му и да го направя мое. Бях толкова глупава да се почувствам наранена и огорчена, когато за първи път чух за него. Заченат години преди Рицарин да ме направи своя. Как можех да го укоря в изневяра с жена, която не беше имал? Но го направих. Защото исках, така отчаяно, за разлика от жената, която не го искаше, исках детето, наследника, когото щях да обичам. Молила съм го, даже на колене, да повика момчето, но той отказва. „Няма да е в безопасност тук“, казва ми. „Какво по-безопасно от това да е под бащиния си покрив, защитен от бащината му десница?“ — питам го. Това е най-сериозната кавга, която сме имали. Той е непреклонен.
Нощта преди да отидем на пазара си легнах, изпълнена с очакване. Сънят ми убягна в началото, а след това дойде с буря от сънища. Някои бяха кошмарни, други — толкова напрегнати, че отчаяно се опитвах да се измъкна от тях. Но като че ли не можех да се събудя напълно. Стаята ми изглеждаше пълна с гъста мъгла и всеки път, когато си помислех, че съм се събудила, се оформяха образи и ме притегляха обратно в сън.
Когато утрото дойде, бях изморена. Светът изглеждаше размътен и не бях напълно убедена, че още не сънувам. Грижливка дойде и настоя, че трябва да ставам. Тръсна завивките ми, за да нахлуе студеният въздух, а след това ме сложи да седна на столче пред огъня. Едва можех да държа главата си изправена. Не оказах никаква съпротива, когато задърпа четката по растящата плетеница на къдриците ми.
— Не бива да се разтакаваш днес, моя малка лейди! О, как ти завиждам, че отиваш на пазар за хубави нещица! Татко ти го каза на Ревъл и той е направил едно малко списъче за теб. Ето го! Грамотен човек е нашият иконом, не е като мен. Каза, че имаш нужда от нови ботуши и обувки, ръкавици от вълна, както и от кожа, вълнени чорапи в поне три цвята; и е посмял да посъветва да потърсите шивачка, жена, която знае как да шие рокличките, които носят напоследък момичетата, вместо твоите якета и туники! Сякаш си момче! Не знам какво си мисли баща ти! Не че го упреквам, разбира се, горкият човек, без жена, която да му каже тия неща!
Едва слушах думите ѝ. Чувствах се затъпяла и вдървена. Грижливка дърпаше и се ядосваше с косата ми, мъчеше се отчаяно да я направи да изглежда по-дълга и по-момичешка. Вече имаше достатъчно, та поне да ѝ придава цвят, и черепът ми вече не се показваше през нея. Облече ме с малко помощ от моя страна. Опитвах се, но пръстите ми бяха като дебели дремещи наденички, а главата ми тежеше. Грижливка въздъхна над туниката ми, но се радвах на топлината ѝ над ленената ми риза. Когато бях толкова наконтена, колкото можа да ме докара с толкова грубо платно, тя ме отпрати на закуска с напомнянето, че трябва да се позабавлявам и да се сетя за нея, ако масите с дрънкулки са изнесени навън за Зимния празник.
Зимният празник! Малко се поразбудих от тази мисъл. Почти не се бях сещала за него, но тя беше права, скоро щеше да дойде. В спомените ми това беше едно топло и все пак празнично време във Върбов лес. Имаше менестрели и кукловоди, и огромни цепеници, които горяха в камината, и море от сол, което се хвърляше на горящото дърво, за да накара пламъците да подскачат в различни цветове. В навечерието на Зимния празник майка ми винаги слизаше на вечеря с коронка от зеленика на главата. Веднъж остави зимен жезъл, подпрян на стола на баща ми. Беше висок колкото него и украсен с панделки и по някаква причина накара всички слуги да зареват от смях, а лицето на баща ми стана тъмночервено. Така и не разбрах шегата, но знаех, че е напомняне за нещо специално, което двамата си споделяха. Точно тази нощ те винаги сияеха от любов и ми се струваше, че отново са момче и момиче.