— Какво прави той, тате? — попитах и баща ми и Ридъл спряха и се обърнаха да видят.
— Тези кутрета — извика мъжът, щом хвана спускащия се край на въжето, — са най-добрите булдози, които човек може да има. Всички знаят, че едно кутре взима сърцето си от майка си, а тази моя стара кучка е най-сърцатата кучка на света. Стара е вече и не е много за гледане, но има сърце. Мисля, че това ѝ е последното кучило! Тъй че, ако искате куче, което ще се опълчи на бик, куче, което ще впие зъби в крака на крадец или в бича муцуна и няма да пусне, докато не му кажеш, сега е времето да вземете едно от тези кутрета!
Зяпнах кафяво-белите кученца в колата. Ушите им бяха поръбени с червено. Отрязани, осъзнах. Някой им беше скъсил ушите. Едно от кутретата изведнъж се обърна като ухапано от бълха, но знаех какво прави. Облизваше отрязаното пънче от доскорошната си опашка. Старата кучка имаше само опърпани парчета за уши и бучка, останала от опашката. Мъжът издърпа въжето, докато говореше, и за мое изумление едно одеяло в колата потрепери и след това изпод него изникна кървава бича глава. Мъжът беше вързал въжето около рогата на бика и тя висеше с носа надолу, отсечен врат, от който се влачеха белите цеви на гърлото му. Дръпна я нависоко, докато се изравни с него. После затегна въжето и бутна главата, за да се люшне. Трябва да беше правил това и преди, защото старата кучка впи очи в нея.
Беше пребито старо същество, с бяло около муцуната, провиснали бозки и разпрани уши. Впи плувналите си в червено очи в полюшващата се бича глава и по тялото ѝ пробяга тръпка. Наоколо се събираха хора. Някой извика нещо от вратата на кръчмата и миг след това цял куп мъже се изсипа навън.
— Дръж, кучко! — извика мъжът и старото куче се втурна напред. Със страхотен скок вкопчи зъби в носа на бика и увисна. Мъжете най-близо до колата зареваха одобрително. Някой затича напред и бутна силно люшкащата се глава. Отсечената глава и кучето се залюляха заедно. Мъжът в колата извика: — Нищо няма да наруши хватката ѝ! Мачкана е и тъпкана, но никога не пуска! Взимай кутре от нея веднага! — Тълпата около колата нарастваше, за мое раздразнение.
— Не мога да виждам — оплаках се на баща ми. — Може ли да се приближим?
— Не — отсече Ридъл. Вдигнах очи и видях, че лицето му е потъмняло от гняв. Обърнах се към татко — и изведнъж до мен стоеше Бащата Вълк. Нямам предвид, че имаше муцуна и косми по лицето, а че очите му бяха подивели от ярост. Ридъл ме вдигна, за да ме отнесе назад, но с това ми отвори гледка. Коларят беше издърпал голям нож изпод палтото си. Пристъпи напред и сграбчи старата кучка за врата. Тя изръмжа силно, но не пусна. Той се ухили на тълпата, а след това с рязък замах сряза едно от ушите ѝ. Ръмженето стана бясно, но тя пак не пусна хватката си. Алена кръв потече по хълбоците ѝ и разтопи снега в дъжд от червени капки.
А след това Ридъл се обърна и тръгна назад на дълги крачки.
— Да се махаме, Фиц! — извика с нисък и груб глас, толкова твърдо, все едно заповядваше на куче. Но никоя команда не можеше да удържи Бащата Вълк. Той остана неподвижен още за миг и видях как раменете му се изгърбиха под зимното наметало, докато ножът на мъжа се вдигаше, падаше и се вдигаше кървав отново. Нищо повече не можех да видя, но тълпата зяпачи ревеше и крещеше, тъй че разбрах, че кучката продължава да стиска със зъби бичия нос.
— Само трите кутрета за продан! — извика мъжът. — Само трите, палета на кучка, която ще ме остави да я изкормя, но ще умре увиснала на зъбите си! Последен шанс за наддаване за тия кутрета!
Но не чакаше някой да предложи пари. Знаеше, че ще предлагат най-много след като им поднесе кървавата баня, за която жадуваха. Ридъл ме държеше и знаех, че хем копнее да ме отнесе надалече, хем се страхува да остави татко ми сам.
— Проклятие, къде са Шън и Фицбдителен, когато можеше да са по-полезни, отколкото досадни! — изръмжа Ридъл. Погледна ме с подивелите си тъмни очи. — Ако те оставя долу, ще стоиш… Не, като нищо може да те стъпчат. О, дете, какво ще ми каже сестра ти?!
И тогава баща ми изведнъж се хвърли напред все едно веригата, която го беше задържала, се откъсна, и Ридъл се втурна след него, опитваше се да го хване за наметалото и да го спре. Окървавеният нож на мъжа се вдигна; видях го над главите на зяпачите, докато Ридъл си пробиваше път с блъскане и ругатни през тълпата.
Пред нас някой извика ядосано, когато баща ми го събори настрани, за да мине покрай него. Ножът на мъжа падна и тълпата изрева дълбоко и гърлено.
— Това ли е кръвта, която сънувах? — попитах Ридъл, но той не ме чу. Нещо закръжи безумно около мен. Усещанията от полудялата за кръв тълпа бяха като миризми, които не можех да махна от ноздрите си. Чувствах, че ще ме откъснат от тялото ми. Ридъл ме държеше с една ръка, а с другата, изпъната напред, си пробиваше път след баща ми.