Разбрах когато баща ми стигна до колача на кучето. Чух силен пукот все едно кост се удари в кост и след това тълпата изрева с друг тон. Ридъл си проби път с рамо и видях баща ми: държеше мъжа вдигнат високо. С лявата си ръка баща ми го стискаше за гърлото. Дясната беше изтеглена назад и видях как се изстреля напред като стрела, пусната от лък. Юмрукът му удари лицето на мъжа и го разби с един удар. След това баща ми го запокити настрана, хвърли го в тълпата с пукот като вълк, прекършил врата на заек. Никога не бях предполагала колко силен е баща ми.
Ридъл се опита да притисне лицето ми в рамото си, но аз се извих, за да гледам. Кучката все още висеше от носа на бика, но червата ѝ се люшкаха на ленти сиво, бяло и червено, които димяха в зимния въздух. Баща ми измъкна нож. Хвана я през врата и ѝ преряза гърлото. Щом сърцето ѝ изпомпа последните капки живот и челюстите ѝ се отпуснаха, пусна тялото ѝ на земята. Не проговори, но чух как ѝ обеща кутретата ѝ да имат по-милостив живот от нейния. Не моите кутрета, каза му тя. А след това му каза: Никога не съм знаела, че има господари като теб, удивена неописуемо, че такъв човек може да съществува.
След това си отиде. Остана само главата на мъртвия бик, увиснала от дъба, чудовищно украшение за Зимния празник, и колачът на кучета, който се търкаляше по кървавата земя, стискаше лицето си, храчеше кръв и ръсеше ругатни. Окървавеното нещо в ръцете на татко ми вече не беше куче. Баща ми пусна тялото да падне и се изправи бавно. Кръгът от мъже се разшири. Отстъпваха назад от баща ми и черния поглед в очите му. Той отиде до мъжа на земята, вдигна крака си, стъпи на гърдите му и го натисна към земята. Колачът спря да скимти и затихна. Погледна нагоре към баща ми все едно, че гледаше самата Смърт.
Баща ми не каза нищо. Когато тишината се проточи, мъжът на земята вдигна ръцете си от премазания си нос.
— Нямаше право… — почна той.
Баща ми бръкна в кесията си и хвърли една монета на гърдите му. Беше голяма, нерязан сребърник. Гласът му прозвуча като съсъка на изваден меч:
— За кутретата. — Погледна ги, а после — жалкото кокалесто същество, впрегнато в колата. — И колата с магарето. — Кръгът от зяпачи затихна. Той ги огледа бавно и посочи един младок, пораснал висок като мъж. — Ти. Джеръби. Караш колата с тези кутрета до Върбов лес. Отиваш в конюшните и ги даваш на един, дето му викат Ловеца. После иди при иконома Ревъл и му кажи да ти даде два сребърни къса.
Момчето ахна. Два сребърни къса за малка следобедна работа?
След това баща ми се обърна и посочи един дребничък мъж.
— Руби. Един сребърник, ако махнеш тая кървава бича глава и разчистиш снега от мръсотията тук. Не върви да е част от Зимен празник. Да не би да сме халкидци? Толкова ли искате кралският кръг да се върне в Крайречни дъбове?
Някои може би искаха, но пред обвинението на баща ми нямаше да го признаят. На дюдюкащата възбудена тълпа ѝ беше напомнено, че са хора и че могат да са по-добри. Тълпата вече започваше да се разпръсва, когато мъжът на земята възрази хрипливо:
— Тия кутрета струват много повече от това, дето ми хвърли тук! — Стисна монетата, която му беше хвърлил баща ми, и я вдигна с двете си ръце.
Баща ми му се сопна:
— Тя не е родила тези кутрета! Беше твърде стара. Не можеше да издържи още един бой. Само силата на челюстите ѝ беше останала. И сърцето. Ти просто искаше да вземеш пари от смъртта ѝ.
Мъжът на земята го зяпна.
— Не можеш да докажеш това! — извика той силно. Обвиняваше баща ми в лъжа.
Татко ми обаче вече го беше забравил. Изведнъж бе осъзнал, че Ридъл стои и го гледа втренчено.
Кръвта на старата кучка бе оцапала наметалото му. Видя, че съм го зяпнала, мълчаливо разхлаби токата и го остави да се смъкне на земята, махна тежката вълна от себе си без никаква друга мисъл, освен че не иска да ме оцапа с кръв, когато дойде да ме прегърне. Но Ридъл не ме пусна. Гледах татко си онемяла. Той вдигна очи към Ридъл.
— Мислех, че ще я отнесеш оттук.
— А аз — че ще насъскаш тълпата срещу себе си и че някой ще трябва да ти опази гърба.
— И да вкараш дъщеря ми в това?
— Откакто реши да се намесиш, всеки мой избор беше лош. Съжалявам, че не ти харесва каквото избрах.
Никога не бях чувала гласа на Ридъл толкова хладен, нито бях виждала него и баща ми застанали един срещу друг като двама непознати, ядосани мъже. Трябваше да направя нещо, да кажа нещо.