— Студено ми е — казах на въздуха. — И съм гладна.
Ридъл извърна очи към мен. Изтече мъчителен, тягостен миг. Светът задиша отново.
— Умирам от глад — каза той кротко.
Баща ми погледна в краката си и след миг промърмори:
— И аз.
Наведе се, гребна шепа чист сняг и избърса с него кръвта от ръцете си. Ридъл го гледаше.
— Лявата ти буза също — каза и в гласа му вече нямаше гняв. Само странна умора. Татко ми кимна, все още без да поглежда към никого. Направи няколко крачки до чистия сняг, затрупал един храст, сбра две шепи и изми лицето си със снега. Когато приключи, се издърпах от ръцете на Ридъл. Хванах студената мокра ръка на баща ми. Не казах нищо. Само вдигнах очи към него. Исках да му кажа, че това, което бях видяла, не ме е наранило. Е, беше, но не и нещата, които бе направил.
— Хайде да си потърсим нещо за ядене — каза той.
Тръгнахме към една механа, покрай мъжа в уличката, който все така блестеше със светлина, от която беше трудно да се вижда. По-надолу по улицата на един ъгъл седеше сив просяк. Обърнах се да го погледна, докато минавахме. Взря се в мен, без да ме вижда, защото очите му бяха празни и сиви като дрипавото наметало, в което бе загърнат. Нямаше просешка паница, само ръката му, свита на шепа на коляното. Беше празна. Не ме молеше за пари. Знаех го. Аз можех да го виждам, а той не можеше да ме види. А не трябваше да е така. Обърнах се рязко и зарових лице в ръката на баща си, когато той бутна вратата.
В механата всичко беше шумотевица, топлина и миризми. Когато баща ми пристъпи вътре, приказките изведнъж замряха. Той спря и огледа помещението все едно беше Бащата Вълк и мислеше за капан. Гласовете бавно подеха отново и тръгнахме след Ридъл към една маса. Щом седнахме, се появи момче с поднос с три тежки халби със затоплен сайдер с подправки. Постави ги на масата, туп, туп, туп, а след това се усмихна на татко ми.
— От къщата — каза му и се поклони.
Татко ми се отпусна на пейката, а стопанинът, който стоеше до огъня с няколко други мъже, вдигна халбата си към него. Баща ми кимна важно. После погледна сервиращото момче.
— Каква е тази вкусна миризма?
— Телешка плешка, варена докато месото падне от кокалите, с три жълти лука и половин крина моркови, и две пълни мерки тазгодишен ечемик. Ако поръчате супа тук, сър, няма да получите паница кафява вода с парче картоф на дъното! А хлябът току-що е излязъл от пещта и имаме лятно масло, пазено в студеното мазе и жълто като тичинка на маргаритка. Но ако предпочитате овнешко, има и овнешки пай с плънка от ечемик, морков и лук и с хрупкава кафява коричка! Имаме резенчета тиква, печена с ябълки, масло и сметана, и…
— Спри, спри — помоли го татко ми, — или коремът ми ще се пръсне само като те слушам. Какво да поръчаме? — обърна се към Ридъл и мен. Усмихваше се и с цялото си сърце благодарих на веселото момче за това.
Избрах си телешка супа, хляб и масло, Ридъл и баща ми също. Никой не проговори, докато чакахме, но мълчанието ни не беше неловко. Беше по-скоро предпазливо. Беше по-добре да оставим пространството празно от думи, отколкото да изберем погрешните. Когато храната дойде, беше точно толкова добра, колкото беше казало момчето. Хранехме се и мълчанието някак си направи нещата между Ридъл и татко ми по-добри. Огънят на голямата камина мяташе искри и пращеше. Вратата се отваряше и затваряше, хората идваха и си отиваха, а разговорите ми напомняха за бръмчащи в кошер пчели. Не бях знаела, че един мразовит ден и купуване на неща, и гледането как баща ми се застъпва за едно куче, може да ме накара толкова да огладнея. Когато вече можех почти да видя дъното на купата си, намерих думите, които ми трябваха.
— Благодаря, тате. За това, което направи. Беше добро.
Той ме погледна и заговори предпазливо.
— Това се очаква да правят бащите. Трябва да взимаме на децата си каквото им трябва. Ботуши и шалове, да, но гривни и жълъди също, когато можем.
Не искаше да си спомня какво бе направил на градския площад. Но трябваше да го накарам да разбере, че разбирам.
— Да. Бащите правят това. А някои влизат сред тълпата и спасяват едно нещастно куче от бавна смърт. И пращат кутрета и магаре на безопасно място. — Обърнах се да погледна Ридъл. Беше трудно. Никога не го бях гледала право в очите. Но сега го направих. — Напомни на сестра ми, че нашият татко е много смел човек. Кажи ѝ, че аз също се уча да съм смела.
Ридъл ме гледаше в очите. Опитах се и аз, но не можах да издържа за дълго. Наведох поглед към купата си и вдигнах лъжицата си все едно все още съм много гладна. Знаех, че татко и Ридъл се споглеждат над наведената ми глава.