28.
Купени неща
Ако някои ученици идват с неохота на уроците си, не се занимавай с тях. Ако всички ученици идват с неохота на уроците си, тогава освободи писаря си и намери друг. Защото бъдат ли веднъж научени, че ученето е досадно, трудно и безполезно, учениците никога няма да научат друг урок.
Колко често човек знае, без никакво съмнение, че е постъпил добре? Не мисля, че се случва често в живота на когото и да е, а още по-рядко е ставало, докато е бил дете. Откакто бях станал родител, се бях съмнявал във всяко свое решение за всяко дете, за което бях отговорен, от Копривка до Хеп, и дори Предан. Със сигурност с Пчеличка като че ли залитах от едно пагубно действие към друго. Изобщо не бях искал да види тази моя страна, която бе видяла, докато убивах кучето. Измих кръвта от лицето и ръцете си с ледения сняг, но не можех да изчистя дълбокия срам, който изпитвах, докато вървяхме към кръчмата. А после детето ми вдигна очи към мен и ми благодари. Не само заяви, че разбира, но и се опита да заглади разрива ми с Ридъл. Думите ѝ не ме освободиха от чувството за вина; Ридъл беше прав. Напълно бях изключил, че мога да я изложа на опасност, когато ме заляха вълните на кучешката агония. Пълната вяра на старата кучка, че като направи точно каквото заповяда господарят ѝ най-сетне ще го задоволи, беше твърде голяма жестокост, за да я понеса. Трябваше ли да го понеса, за да защитя Пчеличка?
Тя явно не смяташе така. Следващия път ще съм по-разумен, обещах си. Помъчих се да измисля как другояче бих могъл да постъпя и не намерих отговори. Но този път поне дъщеря ми като че ли не беше пострадала от моето безразсъдство.
Храната беше добра, краткият ми сблъсък с Ридъл като че ли се беше уталожил и дъщеря ми искаше да е точно там, където беше. Зад нас вратата на гостилницата се отваряше и затваряше редовно като мях, който бълваше вътре гладни хора. Изведнъж двама от тях се оказаха Шън и Фицбдителен. Младежът носеше цял куп пакети. Спря и ги остави внимателно на пода до масата ни, след което двамата безцеремонно се настаниха при нас в двата края на пейката.
— Харесах едни зелени чорапи, които наистина трябва да имам за Зимния празник. Ще празнуваме във Върбов лес, нали? Разбира се, че трябва да празнуваме и ще има танци! Има много менестрели в градчето и съм сигурна, че можете да наемете няколко да дойдат във Върбов лес. Но първо, преди да ги намерим, трябва да ида да купя чорапите. Сигурна съм, че ще ми заемете парите, лорд Сенч ще е доволен от това! — заяви на един дъх Шън.
Преди дори да съм успял да извърна глава към нея, от другия край Фицбдителен добави:
— А аз намерих восъчни таблички при един търговец, който специализира в най-новите неща! Има ги на двойки с панти, тъй че ученикът може да ги затвори и да си защити работата. Много умна идея! Той няма много такива, но всяка, която можем да купим, ще помогне на учениците ми.
Погледнах настойчивия си писар с ужас. Духът и увереността му бързо се бяха съживили. Радвах се, че вече не е плах в присъствието ми, но бях и малко обезпокоен, че като че ли става също толкова алчен за ненужни дрънкулки като Шън. Спомних си най-ранните си усилия в писането. Хартията се смяташе за твърде ценна за по-млади ученици. С мокър пръст бях писал букви по каменните плочи на голямата зала. Понякога използвахме изгорели пръчки. Помнех мастило, направено от сажди. Не споменах това. Знаех, че мнозина се удивляваха колко изостанал беше Бъкип и всъщност всичките Шест херцогства през онези години. Военната изолация и няколкото крале, които бяха постановили да бъдем откъснати от чуждите порядки, ни бяха държали привързани към по-стари традиции. Кетрикен беше кралицата, която първа ни запозна със своите планински порядки в правенето на разни неща, а след това ни окуражаваше не само да внасяме стоки от далечни земи, но и с идеите и техниките на чуждоземците. Все още не бях сигурен доколко това е някакво подобрение. Дали учениците на Лант наистина имаха нужда от восъчни таблички с панти, за да учат буквите? Усетих как съпротивата ми се усили. После си спомних как бях чул Ревъл да мърмори неодобрително, че обличам Пчеличка както бяха облечени децата преди двайсет години. Може би аз бях този, който сега се беше вкопчил неразумно в старите порядки. Беше ли време да отстъпя пред промяната? Време да облека малката си дъщеря в дълги поли, преди да е станала жена?
Погледнах я. Обичах я в малките ѝ кафяви туники и гамаши, свободна да тича и да се търкаля. До мен Пчеличка се въртеше на мястото си с досада. Потиснах въздишката си и върнах ума си към настоящето.