Когато я беше насъскал да скочи на бичата глава, го беше направила мигом. А когато ѝ бе отрязал ухото, бе задържала зъбите си стиснати, приемайки по кучешкия си начин, че има причина за болката, която ѝ нанася господарят ѝ.
Не толкова различно от онова, което бях аз, когато ме беше взел Сенч. Бях се превърнал в онова, в което той ме бе отгледал и обучил. Точно както беше станало и с него. Не го обвинявах за това, което бе направил от мен. Ако не ме беше взел за свой чирак, вероятно нямаше да доживея дори до десет години. Беше взел едно копеле, неудобство и вероятно пречка за трона на Пророка, и ме беше направил полезен. Дори съществено полезен.
Така че бях живял и също като кучката бях правил каквото ми се кажеше, и никога не оспорвах, че е за добро. Никога нямаше да забравя първия път, когато напълно осъзнах, че Сенч не е непогрешим. Години наред, когато страдах от главоболия при свързване с Умението или при опит за свързване, той ме беше лекувал с елфова кора. Бях изтърпявал отпадането на духа и необузданата нервна енергия, за да бъде прогонена болката. А той ми беше съчувствал и продължаваше да ме подтиква да се опитвам още по-упорито в развитието на Умението си. Години наред никой от двама ни не знаеше, че самата елфова кора всъщност подкопава способността ми за тази магия. Но когато открих това, не се почувствах нещастен, защото магията ми е ощетена, а изумен, че Сенч е сгрешил.
Започвах да подозирам, че съм паднал в този капан отново. Навиците в мисленето трудно се променят.
От двете ми страни се възцари забележително мълчание. Шън кипеше отвътре, Фицбдителен се разкъсваше на две. Двамата с Ридъл вероятно се познаваха от замък Бъкип и въпреки разликите в позициите им може би го беше смятал за приятел. А сега трябваше да направи избор и да се обяви на страната на дамата или да защити приятеля си. Чудех се дали нуждата да спечели одобрението ми ще натежи. Изчаках мълчаливо, знаейки, че от решението му зависи как ще го оценя.
Той се наведе над масата и погледна покрай мен към лейди Шън.
— Не бива да съдиш момчето прекалено строго — каза ѝ. За миг сърцето ми се стопли към него. След това той развали всичко, като добави: — Седнали сме тук сред хора от простолюдието и той е просто един кръчмарски ратай в едно затънтено градче. Щеше да е чудо, ако беше научен как да разпознае една знатна лейди и да я удостои с приоритета, който заслужава.
Как му беше позволил Сенч да придобие такова високо мнение за себе си? Сенч никога не ме беше унижавал заради незаконния ми произход, какъвто имаше и той, беше ми дал да разбера, че раждането ми от майка от простолюдието означава, че никога няма да мога да получа привилегиите, които може да ми осигури благородническата класа. Зачудих се дали този младеж знае, че майка му е била ловкиня, ценена от кралицата, но без високо положение в двора. Въобразяваше ли си, че е лишен от благородство от много висок порядък? Че е по-висш от простия Том Беджърлок, син на човек от простолюдието?
По-висш от Пчеличка?
И в онзи момент разбрах съвсем ясно, че Фицбдителен е напълно неподходящ да учи дъщеря ми. Как бях могъл изобщо да повярвам обратното? За пореден път се усетих, че клатя глава на собствената си глупост. Фицбдителен се беше провалил като дворцов убиец, тъй че Сенч бе предположил, че ще е по-добър като писар и учител. И аз се бях съгласил с такава изкривена логика. Защо? Вярваше ли някой от двама ни, че ученето на деца може да е по-лесно от убиването им?
Какво ми ставаше, че след толкова много години все още се оказвах готов да приема без въпроси предложенията на Сенч? Вече бях възрастен човек, нали? Но такава беше властта на стария ми наставник над мен. Отдавна бях научил, че и той греши, но все още в непредпазливи моменти винаги приемах по подразбиране, че Сенч знае по-добре от мен. Рядко оспорвах заповедите му и още по-лошо, рядко се опитвах да изтръгна информация, която не е споделил с мен. Е, това щеше да се промени. Щях да узная, без съмнение, истинското потекло на Лант и щях да настоя да науча защо някой иска Шън да бъде убита. И щях да попитам защо, по дяволите, той изобщо си е помислил, че някой от тези двамата може да стане телохранител или учител на детето ми?
Тъй че аз щях да съм двете неща за нея, учител и пазител. Тя вече можеше да чете, а колкото до мен, повечето ми образование идваше или от четене, или от помагането на Сенч в странните му опити. Имало го беше и физическото ми обучение, разбира се, но едва ли имаше нужда да уча Пчеличка как да борави с брадва или меч. Усмихнах се при мисълта с каква страст изпълняваше тя вечерните ни уроци с ножа си. Един бърз урок по боравене с острието бе заменил приказките и песничките за приспиване. Беше бърза; трябваше да ѝ го призная. След като два пъти бе порязала кокалчетата на пръстите ми, бях сменил ножа ѝ с дървено острие. Преди няколко вечери ме беше изненадала, като избегна ножа ми с една хитрина с превъртане, достойна за самия Шут. Щом можех да я науча на танца с ножа, със сигурност можех да я науча на всичко останало, което трябваше да знае. Можех да ѝ осигуря достатъчно образование. А онова, което не знаех, щях да я накарам да го научи от тези, които го знаеха най-добре. Имахме чудесен лечител във Върбово; можеше да надгражда над основите на знанието за билките, което ѝ беше дала Моли. И да, дъщеря ми щеше да се научи да свири на инструмент, и да танцува, и на хилядите други неща, които са оръжията на една жена в този свят. И езици също. Речта на Планинското кралство, определено. И ми хрумна, че няма много неща, които да задържат Пчеличка и мен във Върбов лес. Можехме да прекараме една година в Планините, та тя да научи щедрите им порядки, както и езика им. И същото — за Външните острови. И за всяко от Шестте херцогства. Изведнъж реших, че докато стане на шестнайсет, дъщеря ми трябва да е пътувала до всички тях. Все едно бях вървял по тясна пътека и изведнъж бях осъзнал, че по всяко време мога да я оставя и да тръгна направо по широката земя. Можех да избирам какво и как да учи и междувременно — да я оформя в това, което щеше да стане.