Въздъхнах.
— Шън. Идва Зимният празник. Хановете са пълни. И ти ще се върнеш тази вечер в моя дом, където ще се приготвим да го отпразнуваме заради моята дъщеря. Няма да слушам, от който и да е от вас двамата, повече заплахи за напускане. Няма да го направите, защото съм дал думата си на човек, когото уважавам, че ще ви пазя.
Тя буквално беше зяпнала. Затвори уста с щракване и след това каза рязко:
— Беджърлок, как смеете да си въобразявате, че имате някаква власт над мен!? Лорд Сенч ви постави на мое разположение, за мое удобство и защита. Пратете си съобщението както и когато намерите за добре. Ще се погрижа лорд Сенч да ви постави на мястото ви.
И толкова. Кратко и ясно. Въпреки невниманието, с което Сенч бе изтървал името ми, не беше сглобила парчетата. Гледаше ме с гняв все едно очакваше да се смутя, да започна да се извинявам с поклони. Макар да бе незаконородена, беше уверена в превъзходството си над мен. Лант, макар също да беше копеле, беше признат от благороден баща и следователно ѝ беше равен.
Но не и момчето от гостилницата. Нито аз, нито Ридъл. Защото в нейните очи бях толкова низш, колкото и дъщеря ми.
— Шън. Млъкни. — Само това казах. Очите ѝ се присвиха и станаха студени и гневни. Почти ми се дощя да се изсмея, когато реши да упражни властта си:
— Не ти е позволено да ми говориш така? — предупреди ме тя тихо.
Почти бях измислил какво да отговоря, когато Ридъл се върна. Дойде с блюдата им с храна, ловко балансирани в едната ръка, и с халбите им със сайдер в другата. С две тупвания и пищен жест постави всичко на масата пред мен. В очите му имаше блясък, решимостта му да остави събитията от деня зад гърба си и да бъде весел. А след това решителната му усмивка изведнъж се смени с тревожно изражение и с въпроса:
— Къде е Пчеличка?
Прониза ме внезапна тревога. Изправих се.
— Не се е върнала. Много време мина. Ще ида да я потърся.
— Сайдерът ми изобщо не е топъл! — възкликна Шън, докато прекрачвах пейката.
29.
Мъгла и светлина
Тогава от искрящите мъгли, които ни обкръжаваха, изригна вълк, целият черно и сребро. Беше покрит с белези и смъртта искреше по него както вода искри по козината на куче, когато е преплувало през река. Татко ми беше с него и в него и около него, а аз така и не го бях съзнавала такъв, какъвто беше. От десетките му неизцерими рани течеше кръв и все пак, в сърцевината му, животът гореше като разтопено злато в пещ.
Всичко се развали, когато вратата на гостилницата се отвори и дойдоха Шън и Фицбдителен. От начина, по който Фицбдителен погледна баща ми, разбрах, че вече е чул за случилото се. Не исках да говори за това на баща ми. Вече го бяхме подминали и ако подхванеше, на Ридъл щеше да му се наложи отново да мисли за това. Двамата с баща ми се държаха все едно всичко вече е наред, но аз знаех, че действията на татко ми ще глождят сърцето на Ридъл като червей. Татко ми беше негов приятел, но той беше верен най-много на Копривка и се боеше да ѝ разкаже тази история и да ѝ разкрие своята роля в нея.
Но Шън, и да го беше научила, изобщо не я интересуваше, а започна да дрънка как трябвало да има това и трябвало да има онова, и ако татко имал пари, да отидат да го купят веднага, или може би тя първо да се нахрани. Седна до баща ми, а Фицбдителен седна от другата страна на Ридъл и ми напомняха за новоизлюпени пиленца, които цвърчат в гнездото, докато говореха как им трябвало това и искали онова. Баща ми му обърна гръб, за да говори с Шън. Не можах да го понеса. Изведнъж ми стана ужасно топло, а безбройните разговори наоколо направо ме смазваха. Дръпнах Ридъл за ръкава.
— Трябва да изляза.
— Какво? О. Зад хана е. И се върни веднага, нали? — Извърна се, за да отговори на нещо, което му беше казал Фицбдителен. Странно как аз не трябваше никога да прекъсвам, но наставникът ми не смяташе за нужно да спазва същата учтивост към мен. — Храната е селска, Лант. Различна от това, което би намерил в кръчма в град Бъкип, но не е лоша. Опитай супата.
Трябваше да се размърдам, за да се обърна на пейката и след това да сляза от нея. Не мисля, че баща ми дори забеляза. Докато вървях към вратата, една жена едва не ме бутна, но се шмугнах покрай нея. Вратата беше толкова тежка, че трябваше да изчакам някой да влезе, преди да мога да се измъкна.
Навън беше хладно и хубаво. Веселата атмосфера като че ли бе нараснала с идването на вечерта. Пресякох улицата и погледах един човек, който жонглираше с три картофа и една ябълка. Пееше весела песничка, докато жонглираше. Когато свърши, бръкнах в новата си кесийка. На дъното намерих половин медник. Когато му го дадох, той се усмихна и ми даде ябълката.