Определено беше време да се връщам в гостилницата и да намеря татко си, колкото и да ме беше страх, че ще ме повлекат на покупките за Шън. Но може би татко ми щеше да прати Ридъл с нея или просто да ѝ даде пари за харчене. Един фургон, пълен с бурета сайдер, с впряг от четири коня беше спрял на улицата, тъй че се наложи да го заобиколя. За да се върна в гостилницата, трябваше да мина покрай сивия просяк.
Спрях да го погледна. Беше… празен. Не просто мръсната му свита умолително длан на коляното му, но целият — сякаш беше спаружена слива, увиснала на клонче след като осите са отнели цялата ѝ сладка плът и са оставили само празна обвивка. Погледнах празната му ръка, но отчаяно ми се искаше да си запазя двата медника. Тъй че казах:
— Имам ябълка. Искаш ли ябълка?
Той измести очите си към мен все едно можеше да ме види. Бяха ужасни, мъртви и забулени. Не исках да гледа към мен с такива очи.
— Ти си добра — каза и аз смело се наведох и сложих ябълката в шепата му.
Точно тогава вратата на дюкяна за подправки се отвори и една слаба дребна жена, сигурно стопанката, излезе и викна:
— Ей! Още ли клечиш тука? Да се махаш! Казах ти, махай се! Улицата е пълна с клиенти, а дюкянът ми е празен, защото никой не ще да прекрачи миризливите ти кокали и дрипи. Марш оттука! Или мъжът ми ще дойде с тоягата да те научи!
— Махам се, махам се — отвърна тихо просякът. Сивата му ръка се беше затворила около ябълката. Той я притисна до опърпаната си туника и започна да се вдига с усилие. Жената го гледаше ядосано. Наведох се, намерих тоягата, за която опипваше, и я сложих в ръката му. — Ти си добра — каза той отново. Стисна здраво тоягата, едната ръка над другата, и се изправи. Залитна и бавно извърна лицето си наляво и надясно. — Улицата? — попита жално. — Да не ме прегазят?
— Няма. Хайде, махай се! — Жената говореше рязко, макар че един впряг тъкмо завиваше на ъгъла, запътен към нас. Реших никога да не купувам нищо от дюкяна ѝ.
— Чакайте — предупредих просяка. — Ще ви прегазят. Изчакайте и аз ще мина с вас.
— Ей, изтърсаче нахално, защо се вреш където не ти е работа? — Жената се наведе, за да ми се присмее. Едрите ѝ гърди скочиха към мен като вързани кучета. — Майка ти знае ли, че търчиш по улиците като побъркана и говориш с мръсни просяци?
Исках да ѝ отвърна с нещо заядливо, но тя се обърна и се прибра в дюкяна си, като на влизане подвикна:
— Хени? Хени, оня просяк още клечи на вратата! Няма ли най-после да го набиеш!
Трополящият фургон беше отминал.
— Елате с мен — казах. Миришеше много лошо. Не исках да го докосвам. Но знаех, че баща ми не би го оставил тук, на милостта на жената с подправките. Време беше да започна да се държа като дъщеря на баща си.
— Ще ви водя — казах му. — Сега стъпете. Така.
Беше бавна работа. Макар да беше стиснал тоягата с две ръце, едва можеше да стои. Направи две малки крачки, премести тоягата по-напред и направи още две. Докато го превеждах през улицата и по-далече от вратата на дюкяна, внезапно осъзнах, че не знам къде да го заведа. Пред вратата на дюкяна поне беше заслонен от вятъра. От двете ни страни вратите на дюкяните бяха оживени от влизащи и излизащи клиенти. Пред нас беше само градската мера. Закуцукахме бавно към нея. Никой не се беше върнал на мястото, където бе умряло кучето. Някой го беше отнесъл, както и бичата глава, и както бе помолил баща ми, бяха пръснали там чист сняг, но кръвта се беше просмукала през него. Розов сняг, почти красив, ако човек не знае от какво е. Не знам защо поведох просяка натам, освен че нямаше хора. Платнището, което бе покривало бичата глава, беше на земята под дървото. Навярно можеше да седне на него.
Погледнах към вратата на гостилницата. Знаех, че ако не се върна скоро, татко или Ридъл ще тръгнат да ме търсят. Може би заедно.
Или пък нямаше. Шън беше там, а тя бе напълно способна да държи и двамата заети дотолкова, че да забравят за мен. Гадно чувство изпълни сърцето ми. Ревност. Най-сетне му намерих вярното име. Бях ревнива.
Ревността засили желанието ми да помогна на слепия просяк. Нямаше да се върна. Щеше да им се наложи да дойдат да ме намерят и щяха да видят, че мога да съм също толкова смела и добра като баща ми. С това, че помагам на просяк, който никой друг нямаше да докосне.
Някакъв мъж до една кола ни гледаше с неприязън. Явно искаше да минем по-надалече от него.
— Дай ми ръка — казах на просяка. — Ще ти помогна.
Той се поколеба — знаеше колко е противен. След това обаче умората му надделя.