— Прекалено си добра — каза почти с тъга и протегна костеливата си ръка. Хванах я. Той леко залитна. Бях по-ниска, отколкото бе очаквал. Мръсните му пръсти стиснаха ръката ми под лакътя.
Светът се завъртя около нас. В небето се появи дъга. Имало беше мъгла, през която бях гледала през целия си живот. Сега се вдигна все едно я беше отвял радостен вятър. Гледах с благоговение тази красота, която разтвори сърцето ми широко. Всички те, намръщеният мъж до колата, момичето с венец от зеленика, което целуваше момче зад едно дърво, ханджийската котка под стряхата, старецът, който се пазареше за плъстена шапка, всички те изригнаха в блестящи цветове, каквито никога не си бях представяла, че съществуват. Недостатъците им бяха надмогнати от потенциала за красота у всеки от тях. Ахнах, а просякът заплака.
— Мога да виждам! — извика той. — Зрението ми се върна. Мога да виждам! О, моя светлина, мое слънце, откъде дойдохте? Къде бяхте?
Притисна ме до гърдите си и ме прегърна, и бях радостна от това. Красотата и възможността за един великолепен свят, който разцъфна наоколо, струеше от него през мен. Така, точно така трябваше да бъде. Не в малки проблясъци, не като несвързани сънища. Накъдето и да погледнех, възможностите се умножаваха. Това ми напомни за първия път, когато татко ми ме беше вдигнал на рамото си и изведнъж осъзнах колко по-надалече мога да виждам от неговата височина. Но сега виждах не просто от по-добра позиция, не просто по-надалече, а към всички времена. Беше утешително да се задържа безопасно сред този вихрещ се въртоп. Не се побоях да позволя зрението ми да проследи безбройните нишки. Една задържа вниманието ми. Целуващото се момиче щеше да се омъжи за онова момче, с венец от оранжеви цветя, и да му роди девет деца във ферма в една долина. Или не. Можеше да пофлиртува с него за известно време и да се омъжи за друг, но споменът ѝ за този момент щеше да добавя сладост към всеки пай, който изпечеше, и любовта, която бе познала, щеше да бъде споделена с пилците и котките, докато умре, бездетна, на седемдесет и две. Но не. Щяха да избягат заедно още тази нощ, и да легнат в гората, а на другия ден, по пътя към Бъкип, щяха да умрат, той от рана от стрела, а тя щеше да бъде насилена и хвърлена в крайпътен ров. А заради това по-големите ѝ братя щяха да се съберат и да станат Дъбовата гвардия. По време на патрулите си щяха да отнемат живота на петдесет и двама разбойници и да спасят над шестстотин пътници от болка и смърт. Бройките бяха ясни. Изведнъж всичко бе станало толкова просто. Трябваше само много леко да ги подтикна. Ако им се усмихнех, докато вървяха през селската мера, и им кажех: „Вие блестите от любов. Любовта не бива да чака. Избягайте тази нощ!“, щяха да ме видят като предвестник и да се вслушат в съвета ми. Болката му щеше да трае само един миг, а нейната — само часове. По-малко време, отколкото родилните ѝ мъки, за да роди първото си дете. Имах силата. Имах силата и избора. Можех да направя толкова много добро на света. Толкова много добро. Имаше толкова много възможности за избор, който можех да направя за доброто на света. Щях да започна с момичето с венеца от зеленика.
Просякът ме притисна по-здраво и заговори в ухото ми.
— Спри. Спри. Не бива! Не и без да помислиш, а и тогава… дори тогава… има толкова много опасности. Толкова много опасности!
Примигнах и нишките се разделиха на още хиляди нишки. Не беше толкова просто, колкото си бях помислила. Всяка нишка, която се опитвах да проследя, се превръщаше в множество, а в мига, в който изберях една нишка от множеството, тя отново се разделяше на още повече възможности. Можеше да му каже неправилната дума и той щеше да я убие този следобед. Тя казва на баща си, че го е целунала, и баща ѝ ги благославя. Или ги проклина. Или я прогонва навън в бурята, за да умре от студ през нощта.
— Някои са много по-вероятни от други, но всяка има поне една възможност да бъде реална. Тъй че всяка пътека трябва да бъде проучена много внимателно преди да бъде избрана. Пътеката, която огледа ти, където двамата трябваше да умрат? Ако се посветим на това създаване на Дъбовата гвардия, трябва да гледаме и гледаме. Винаги има други пътеки във времето, които водят до другия край. Някои ще са по-разрушителни и грозни, други по-малко.
Бях помислила, че ми говори на глас. Започнах да осъзнавам, че мислите му се просмукват в мен през връзката, която споделяхме. Той изливаше знание от ума си към моя все едно че беше кана, а аз бях чашата. Или жадната градина, която отдавна бе чакала да бъде напоена.
— И пътеките се променят, променят се непрестанно. Някои изчезват, вече невъзможни, други стават по-вероятни. Точно затова обучението отнема толкова много години. Толкова много години. Човек учи и обръща внимание на сънищата. Защото сънищата са като пътепоказатели за най-значимите моменти. Най-значимият момент…