Откъсна вниманието си от мен и беше все едно някой е дръпнал топло наметало от раменете ми в разгара на мразовита буря. Ококори слепите си очи и на покритото му с белези лице се изписа и ужас, и радост.
— Вълкът иде — възкликна просякът. — Зъбите му ножове са, а сълзите му — пръски кръв.
И тогава зрението ми угасна до онова, което човек може да види в дълбок сумрак, преди последната дневна светлина да погасне. Всички цветове бяха приглушени и придойдоха сенки, забулващи всички подробности. Помислих си, че ще умра. Всички възможности бяха скрити, ограничени до единствен миг във времето. Не можех да се движа. Животът се беше вцепенил, ограничен и бавен. Допреди миг времето беше безкраен океан, прострял се във всички посоки, и аз бях морска птица, свободна да кръжи и прехвръква от един миг към хиляди други възможности. Сега бях затънала в кал в една малка локвичка, борех се да оцелея поне секунда, сляпа за бъдещите последствия от всяко действие, което можех да предприема.
Спрях и оставих животът да се случва около мен.
30.
Сблъсък
Моят вълк ме учеше толкова, колкото аз учех него. Но колкото и да се стремеше, така и не успя напълно да ме научи да съществувам в настоящето като него. Когато прекарвахме тихи снежни нощи, проснати до камината пред уютен огън, вълкът нямаше нужда от разговор или свитък за четене. Просто се наслаждаваше на уюта, топлината и отдиха. Когато се надигнех, за да обиколя малката стая или да дръпна изгоряла клечка от въглените и да постържа разсеяно по камъните на камината, или да взема хартия и перо, той вдигаше глава, въздишаше и после отново я отпускаше, за да се отдаде отново на насладата на отдиха.
Когато ловувахме заедно, се движех почти толкова тихо като него и наблюдавах, винаги наблюдавах за трепване на ухо или мръдване на копито, онова малко движение, което ще издаде сърна, замряла неподвижно в храстите и изчакваща да я подминем. Ласкаех се от това, че съм напълно в настоящето, настроен изключително за лова. И толкова напрегнат бях в това наблюдаване, че се стрясках, когато, с един скок и разтърсване, Нощни очи убиваше свил се заек или сгушила се яребица, които бях подминал. Винаги му завиждах за това. Беше отворен за цялата информация, която му предлагаше светът — миризма, звук, почти незабележимо движение или просто докосването на живот до усета му за Осезание. Така и не постигнах способността му да се отварям към всичко, да усещам всичко, което се случва около мен, всичко наведнъж.
Не бях направил и една крачка, когато Ридъл застана до мен. Хвана ме за рамото и заговори спокойно, почти безизразно, сякаш самият той нямаше представа какво да изпитва от собствените си думи.
— Трябва да кажа това преди да отидем да намерим Пчеличка. Фиц, не се получава. Всъщност е точно така, както се опасяваше Копривка. Ти си добър човек. И мой приятел. Надявам се да не забравиш, че съм твой приятел, докато казвам това. Ти не си добър… не си способен да бъдеш добър баща. Трябва да я взема в Бъкип с мен. Обещах на Копривка, че ще видя как вървят нещата. Тя не се доверяваше на себе си, за да вземе решение; боеше се, че е прекалено критична.
Потиснах внезапно пламналия си гняв.
— Ридъл. Не сега. И не тук. — По-късно щях да помисля над думите му и какво означават те. Смъкнах ръката му от рамото си. — Трябва да намеря Пчеличка. Много се забави.
Той ме хвана за ръкава и се наложи отново да се обърна към него.
— Точно така. Но преди да ти го изтъкна не го забеляза, нали? За втори път днес тя беше изложена на опасност.
Шън имаше лисичи уши. Подслушваше. Изпръхтя — нещо средно между отвращение и насмешка — и заговори така, че да чуя.
— А казва, че ти не си годен да учиш дъщеря му — подхвърли злобно към Фицбдителен.
За малко да се обърна към нея, но вълкът в сърцето ми скочи напред. Намери кутрето. Нищо друго няма значение.
Ридъл също я беше чул. Пусна ръкава ми и тръгна към вратата. Бях на две крачки зад него. Какви ли не мисли кръжаха в главата ми. Крайречни дъбове беше малко градче, но какви ли не хора щяха да се стекат тук за Зимния празник. Всякакви хора, склонни да си прекарат добре. А за някои от тях да си прекарат добре можеше да включва нараняването на малката ми дъщеря. Закачих ръба на една маса и двама мъже викнаха ядосано, понеже бирата им се разля. След това Шън бе толкова глупава да сграбчи ръкава ми. Беше тръгнала след мен, а Лант бързаше зад нея.