— Ридъл ще намери Пчеличка. Холдър Беджърлок, трябва да уредим нещата между нас веднъж завинаги.
Дръпнах се толкова рязко, че тя изписка и притисна ръката си до гърдите си.
— Удари ли те? — възкликна ужасено Фицбдителен.
Ридъл вече беше до вратата и изчакваше двама много едри гости да влязат, за да може да излезе. Надигна се на пръсти, погледна над раменете им и изрева:
— Не! Спри! Пусни я!
Блъсна двамата влизащи и изскочи навън. Изхвърчах след него и спрях. Къде беше отишъл Ридъл, какво беше видял? По снега кротко вървяха хора, едно куче клечеше и се чешеше, някакъв колар бе спрял фургона си пред хана. А зад фургона видях Ридъл — тичаше през стъписаните минувачи към дрипав просяк, който беше вдигнал малката ми дъщеря в костеливите си мръсни ръце и я бе притиснал до гърдите си. Устата му беше до ухото ѝ. Заклещена в прегръдката му, тя не се бореше. Беше много, много неподвижна, крачетата ѝ висяха, лицето ѝ бе извърнато към неговото, отпуснатите ѝ ръце бяха разперени, сякаш просеше нещо от небето.
Изпреварих Ридъл. Ножът някак се озова в ръката ми. Чух някакъв звук, рев като на звяр и рев в ушите ми. А после ръката ми беше около гърлото на просяка, дърпаше лицето му от лицето на дъщеря ми и докато извивах главата му назад със сгъвката на лакътя си, забих ножа под ребрата му, веднъж, два пъти, три пъти. Той изкрещя, пусна я и аз го повлякох назад със себе си, далече от детето ми и от сиво-червения шал, паднал в снега като откъсната роза.
Ридъл се озова при нас след миг, достатъчно разумен да грабне дъщеря ми от земята и да отстъпи назад с нея. Дясната му ръка я държеше до сърцето му, а лявата стискаше нож. Огледа се за друг враг или цел. После я погледна, направи две стъпки назад и извика:
— Тя е добре, Том. Малко е замаяна, но е добре. Няма кръв!
Едва тогава чух виковете на хората. Някои бягаха, други се трупаха около нас, като врани, възбудени от убийство. Все още държах просяка в ръцете си.
Погледнах лицето на човека, когото бях убил. Очите му бяха отворени, избледнели и слепи. Белези бяха нашарили лицето му, нанесени с нежност черти. Устата му бе извита като в усмивка. Ръката, която все още стискаше моята, беше като птичи крак от криви пръсти.
— Фиц — каза той тихо. — Ти ме уби. Но аз разбирам. Заслужавам го. Заслужавах по-лошо.
Дъхът му вонеше, устата му бе черна дупка. Но гласът му не се беше променил.
Светът се разтърси под краката ми. Залитнах назад и седнах в снега, с Шута в прегръдката ми. Осъзнах къде съм — под дъба, в кървавия сняг, където бях заклал кучето. Сега бях заклал Шута. Усещах топлата му кръв, която се стичаше по мен. Пуснах ножа и изграчих:
— Шуте…
Нямах дъх за повече думи.
Той заопипва слепешком и попита, с безгранична надежда:
— Къде отиде той?
— Тук съм. Ето ме, тук съм. И съжалявам. О, Шуте, не умирай! Не и в ръцете ми. Не бих могъл да живея с това. Не умирай, Шуте, не и в ръцете ми!
— Той беше тук. Моят син.
— Не, само аз съм. Само аз. Любими. Не умирай! Моля те, не умирай!
— Сънувах ли? — Сълзи потекоха бавно от слепите му очи, гъсти и жълти. Дъхът му вонеше. — Може ли да умра в онзи сън? Моля?
— Не. Не умирай. Не и от ръката ми. Не и в ръцете ми!
Бях се присвил над него, сляп почти толкова, колкото беше той, и се борех да надвия тъмнината, нахлуваща в очите ми. Твърде ужасно беше, за да го преживея. Как беше възможно това? Как можеше да е възможно? Тялото ми копнееше да изгуби свяст, а умът ми знаеше, че шансът ми е на косъм. Ако той умреше, нямаше да го преживея.
Той заговори отново, по езика и устните му имаше кръв:
— Да умра в ръцете ти… е все пак смърт. — Вдиша два пъти. — А не мога. Не трябва. — Кръв бликна от устата му и се стече по брадичката му. — Колкото и да го искам. Ако искаш. Ако можеш. Запази ме жив, Фиц. Каквото и да ни струва. На теб. Моля те. Трябва да живея.
Едно изцеряване с Умението, дори при най-добрите обстоятелства, е трудно нещо. Обикновено се постига от кръг владеещи Умението, котерия хора, които се познават и са способни да заемат сила един от друг. Знанието как е сглобено човешкото тяло е съществено, защото в тежки случаи човек трябва да реши кои поражения са най-смъртоносни и първо да се справи с тях. В идеалния случай, преди да се опита изцеряването, трябва да се направи всичко, за да се постигне обикновено лечение, да се почистят и превържат раните, като пациентът е отпочинал и добре нахранен. В идеалния случай. Коленичих в снега, с Шута в скута ми, заобиколен от бърборещи зяпачи, докато Ридъл държеше в прегръдката си ужасената ми дъщеря. Вдигнах очи към него и заговорих високо: