— Направих ужасна грешка. Нараних стар приятел, който изобщо не искаше да навреди на детето ми. Погрижи се за Пчеличка и нека всичките тия хора се отдръпнат. Искам да се помоля на Еда.
Беше правдоподобно извинение и имаше достатъчно поклонници на Еда, за да могат да убедят другите да ми дадат тишина и пространство. Никой не бе извикал градската стража: беше напълно възможно само малцина да са разбрали, че всъщност съм намушкал смъртоносно един просяк. В изумения поглед на Ридъл се четеше укор, но като по чудо той се подчини и внезапно осъзнах колко дълбоко всъщност е приятелството ни. Той кресна на зяпачите да се отдръпнат, а после се обърна и видях, че повика Фицбдителен. Шън вървеше след писаря, стъпваше като котка в мокрия сняг. Видях как Ридъл заговори твърдо на двамата и как пое командването и разбрах, че ще се справи.
Затворих очи и сведох глава като в молитва.
Гмурнах се в тялото на Шута. Връзката Умение между нас вече я нямаше и за миг границите му ми се противопоставиха. Призовах силата, която едва знаех, че притежавам, и разбих защитите му. Той изстена, от протест или болка, не знам. Пренебрегнах го. Това беше тяло, което познавах като свое, след като вече го бях носил. Беше и не беше като на мъж, с разлики, които бяха едновременно и недоловими, и съществени. Да затворя раните, които бях нанесъл, и да спра кървенето не беше сложно и това бе първата ми задача. Изискваше съсредоточаване и волята ми тялото да превърне това изцеряване в приоритет, заслужаващ да изгори оскъдните му резерви. Тъй че спрях кървенето му и усетих как се смали и отслабна, докато тялото му усилваше изцеряването. Макар Умението да е мощна магия, не то прави изцеряването. Тялото го прави, под указанието на Умението, и винаги има цена за резервите на тялото.
Почти мигновено видях грешката си. Движех се през тялото му с неговата кръв, намирах стари рани и лоши зараствания, и места, където тялото му беше задържало отрови в напразно усилие да спре пълзенето им. Едно от забиванията на ножа ми беше разкъсало токсична торбичка и сега от нея в кръвта му изтичаше чернилка, а помпащото му сърце разнасяше отровата из цялото тяло. Злото се разпространяваше. Усещах тревогата на тялото му от физическото изтощение, а след това през него запълзя странно примирение. Не умът, а тялото му знаеше, че животът е към края си. Странно наслаждение плъзна през него, последната утеха, която плътта предлага на ума. Скоро щеше да свърши; защо да прекараш последните мигове в тревога? Тази съблазън за мир почти ме притегли.
— Шуте. Моля те! — замолих го кротко да се съживи. Отворих очи и погледнах лицето му. За един протяжен миг светът около нас закръжи. Не можех да се съсредоточа — лечението бе отнело от мен повече, отколкото бях осъзнал.
Вдишах разтреперан и отворих широко очи. Никога не ми беше било лесно да го гледам в очите, когато бяха безцветни. Дори когато придобиеха цвят и се изместеха от светложълто към златно, беше трудно да гадая какво има зад този поглед. Сега очите му бяха помътени, посивели от нещо, което подозирах, че е съзнателно заслепяване. Не можех да видя до сърцето му повече, отколкото той можеше да види извън тях. Трябваше да се примиря само с гласа му — задъхан и пълен с примирение.
— Добре. Ще имаме още малко заедно. Но накрая се проваляме, Катализаторе мой. Никой не се е опитвал по-упорито от нас. — Езикът му, все още накървавен, се раздвижи между напуканите му белещи се устни. Пое си дъх и се усмихна с червените си зъби. — Нито е платил по-висока цена за своя провал. Порадвай се на доброто, което е останало в живота ти, стари приятелю. Лоши времена ще те споходят скоро. Беше хубаво да съм близо до теб. За сетен път.
— Не можеш да умреш. Не и така.
Тънка усмивка изви устните му.
— Не мога да умра? Не, Фици, не мога да живея. Де да можех, но не мога.
Клепачите му, толкова почернели, че сякаш натъртени, се затвориха безпомощно над мътните му очи. Вдигнах поглед. Беше минало време. Колко, не можех да зная, но светлината се бе променила. Някои от хората все още стояха в удивен кръг, но поне толкова бяха решили, че няма много за гледане, началото на Зимния празник ги теглеше и се бяха разотишли. Ридъл все още стоеше до нас, със замаяната Пчеличка в ръцете му, с Шън и Фицбдителен от двете му страни. Шън се беше присвила и трепереше увита в дебелия си шал, а лицето ѝ бе застинало в маска на праведен гняв. Фицбдителен изглеждаше напълно объркан. Погледнах Ридъл и заговорих, без да ме интересува кой може да чуе или да се учуди.