Благодаря ти. Благодаря ти. И съм ти длъжник. Идваме веднага. Посрещни ни при Свидетелските камъни. Прати фургон или шейна.
А Пчеличка? Кой ще се грижи за нея?
Кой щеше да се грижи за нея? Сърцето ми се сви. Щеше да ми се наложи да разчитам на двамата, които току-що бях обявил за негодни да са близо до нея. Двама души, които бяха оскърбени, обидени, а в случая с Шън — без нужния морал, за да осъзнае, че всичко това изобщо не е по вина на Пчеличка. По-малко знаех за Фицбдителен. Сенч като че ли много залагаше на него, както и Ридъл. И Копривка. Трябваше да дам на преценката им повече тежест, отколкото на своята, и да се надявам, че той е достатъчно голям, за да не си изкара на нея негодуванието си срещу мен.
Фицбдителен ще я върне във Върбов лес. Не се безпокой, всичко ще е наред. Моля те. О, как се надявах всичко да е наред. Заградих тази мисъл добре с плътна стена-Умение! Изпрати кола да ни посрещне при Свидетелските камъни, повторих. Кажи им, че животът ми зависи от това. Преувеличение, но не кой знае какво. Сенч поне щеше да разбере. И Предан. Изтръгнах ума си от нейния и вдигнах стените си. Не исках повече контакт с Умението точно сега. Не исках никакви разсейвания от това да опазя Шута жив. Погледнах Пчеличка и се почувствах като предател. Това трябваше уж да е нашият ден, заедно; е, всичко беше обречено на провал от самото начало. Тя се отпусна на гърдите ми и я загърнах по-хубаво с шала. Не бях купил и половината неща, които смятах да ѝ купя. Е, щом се върнех, щях да го поправя. Щях да направя набег на пазарите в град Бъкип и да ѝ донеса цял куп хубави неща, за да го компенсирам. Двамата с Шута щяхме да се върнем заедно и щеше да е Зимен празник, който да запомним всички.
Шутът простена отново и се обърнах към него. Наведох се и заговорих тихо:
— Ще минем през стълб на Умение, Шуте. Ще те отнеса в замъка Бъкип, за да те изцери котерията. Но ще ми е по-лесно да те пренеса, ако сме свързани с Умението.
Хванах ръката му. Преди години, докато се борехме за живота на крал Искрен, Шутът неволно беше докоснал наситените с Умение длани на Искрен. Сребристото Умение бе пламнало и се беше просмукало във върховете на пръстите му. Допирът му до китката ми веднъж бе оставил белези — сребърни връхчета на пръсти и връзка между нас. Беше си ги взел, точно преди да направя съдбоносното си преминаване през стълбовете и да се върна в Бъкип. Сега смятах да подновя тази връзка, да притисна пръстите му до китката си и да спечеля, надявах се, достатъчна връзка, за да го пренеса през изправените камъни с Ридъл и мен.
Но когато обърнах ръката му и погледнах пръстите му, ме обзе ужас и ми призля. Там, където някога сребро бе очертало деликатните линии, сега имаше само загрубяла мъртва тъкан. Ноктите му бяха останали — дебели пожълтели израстъци, но меките възглавнички на пръстите му ги нямаше.
— Кой ти направи това? И защо? Къде си бил, Шуте, и как можа да позволиш да те сполети това? — А след това зададох най-големия въпрос, който ме беше измъчвал години и сега прозвуча по-силно от всякога в сърцето ми: — Защо не ме повика, не ми изпрати вест, не се пресегна към мен? Щях да дойда. Да, щях да дойда.
Почти не очаквах отговор. Можеше и да не губи кръв, но отровите, които бях пуснал да потекат в тялото му, пълзяха. Бях му отнел сила, за да затворя раните, които му бях нанесъл. Каквито и резерви да му бяха останали, трябваше да ги хвърли срещу отровите. Но той все пак се размърда и проговори.
— Онези, които ме обичаха… се опитаха да ме унищожат. — Слепите му очи се помръднаха, сякаш се опитваше да погледне в моите. — А ти успя, където те се провалиха. Но разбирам, Фиц. Разбирам. Заслужих го.
Замълча. Думите му нямаха смисъл за мен.
— Не исках да те нараня. Никога не бих те наранил. Взех те за… Помислих, че искаш да я нараниш! Шуте, съжалявам. Толкова съжалявам! Но кой те измъчи така, кой те прекърши? — Премислих малкото, което знаех. — Школата, която те е отгледала? Те ли ти направиха това?
Гледах лекото повдигане и спадане на гърдите му и се укорих, че питам.
— Не е нужно да отговаряш. Не сега. Изчакай докато те изцерим.
Стига да можехме. Ръката ми бе на дрипавата му риза. Усетих ребрата под нея, възлести от стари счупвания, лошо зараснали. Как можеше да е жив? Как можеше да е дошъл толкова далече, сляп и сам, и сакат? Да търси сина си? Трябваше да се опитам много, много по-упорито да намеря момчето, щом нуждата на Шута от него бе толкова голяма. Само да бях знаел, да бях имал податка някаква за отчаяното състояние, в което беше. Бях го провалил. Но щях да му помогна. Щях.