— Срам — издиша той една-едничка дума.
Наведох глава, помислил, че е прочел мислите ми и ме укорява. Той заговори отново, много тихо.
— Защо не потърсих помощта ти. В началото. Бях засрамен. Твърде засрамен, за да помоля за помощ. След всичко, което направих. На теб. Твърде често те потапях в болка. — Сивият му език понечи да овлажни белещите се устни. Отворих уста да заговоря, но той стисна ръката ми по-здраво. Събираше сила. Замълчах.
— Колко често гледах как капанът се затваря около теб! Наистина ли трябваше да е толкова ужасно за теб? Опитах ли се достатъчно упорито да намеря друга пътека през времето? Или просто те използвах?
Дъхът му се изчерпа. Мълчах. Беше ме използвал. Беше ми го признавал неведнъж. Можеше ли да е променил пътеката на живота ми? Знаех, че много често една-две думи от него ме бяха карали да преосмисля действията си. Помнех добре как ме беше предупредил за Гален и дори ме бе посъветвал да се откажа от обучението си в Умението. А ако бях го направил? Нямаше да го има онзи бой, който едва не ме ослепи и ме остави с пулсиращо главоболие за години. Но кога щях да съм научил Умението? Знаеше ли той такива неща? Знаеше ли къде би ме отвела всяка поета пътека в живота ми?
Той изохка, после продължи:
— Когато дойде моето време за мъчение, за болка… Как можех да те повикам да ме спасиш от нея, след като не бях те спасил или отклонил от твоята? — Думите бяха накъсани от кашляне и немощни. Вдигнах ръката си от гърдите му. Не можех да понеса усещането какво усилие му струва да си поеме дъх.
— Ти… не бива изобщо да го чувстваш така, Шуте. Никога. Никога не съм го виждал така.
— Аз го видях. В края. — Отново изохка. — Когато научих на свой гръб онова, което бях поискал от теб. Как минута нанесена с умисъл болка се превръща във вечност. — Закашля се отново.
Наведох лице към неговото и заговорих много тихо:
— Беше отдавна. И е много късно да се извиняваш. Ако е имало нужда от прошка, дадена е отдавна. Не че съм смятал, че има нещо, което е трябвало да прощавам. Сега мълчи. Пази си силата. Ще ти трябва за пътуването ни.
Имаше ли достатъчно сила, за да преживее преминаване през стълб? Можех ли да го пренеса, след като не бе свързан с мен с Умението? Но бях успял да проникна в тялото му. Със сигурност това означаваше, между нас че все още има някаква връзка. Безполезно беше да се чудя. Знаех, че няма да оцелее, ако не го занеса в Бъкип още тази вечер. Така че щях да поема риска. Щяхме да минем заедно през стълба и ако…
— Заминаваш ли? — прошепна Пчеличка.
— За малко. Да отнеса приятеля си на лечител. — А ако не се върнех? Ако никой от нас не оцелееше, какво щеше да стане с нея? Не можех да мисля за това и не можех да не мисля за това. Все пак знаех, че трябва да опитам. Не изпитвах никакви угризения от това, че ще рискувам живота си за Шута. Но нейното бъдеще? Заговорих малко по-високо. — Шън и Фицбдителен ще те върнат във Върбов лес и ще се грижат за теб докато си дойда.
Мълчанието ѝ бе красноречиво. Хванах малката ѝ ръка и казах тихо:
— Обещавам, че ще се върна колкото може по-скоро.
Лъжец. Лъжец. Лъжец. Обещание, което нямах правото да давам, след като не знаех дали ще оцелея в това пътуване.
— Ще е много полезно за лейди Шън и мен да знаем какво точно става. Кой е този просяк, защо го нападнахте, къде отиваме сега и защо оставяте Пчеличка на нашата грижа без абсолютно никакво предупреждение или подготовка? — Фицбдителен дори не се опита да скрие гнева си.
Сигурно имаше право да е ядосан. Постарах се да смекча отговора си с търпение, да не предизвиквам в него по-силен гняв от този, който вече изпитваше. Трябваше да оставя дъщеря си под негова опека. На неговата милост. Отне ми малко време докато реша какво да споделя с тях.
— Той е стар приятел. Погрешно схванах действията му, не го познах и го нападнах. Нуждае се от лечение, много повече, отколкото можем да направим във Върбов лес. Сигурен съм, че сте чували за магията на Умението. Възнамеряваме да преминем чрез Умението през каменен стълб до замък Бъкип. Там старият ми приятел може да получи лечението, от което се нуждае. Трябва да отида с него. Надявам се, че няма да се задържа повече от ден-два.
Никой от тях не отвърна нищо. Сдъвках гордостта си и я преглътнах. Трябваше да помоля Фицбдителен за това, знаех го. Погледнах Пчеличка. За нея щях да направя всичко. Заговорих по-тихо:
— В гостилницата ти казах, че се съмнявам в способностите ти не само да учиш, но и да защитиш детето ми. Съдбата ти даде шанс да докажеш, че съм сгрешил. Направи това, и го направи добре, и ще преосмисля мнението си за теб. Очаквам да поемеш отговорността, която ти възлагам. Пази детето ми. — Надявах се да намери в думите ми смисъла, който не смеех да изрека на глас. Пази я с цената на живота си.