Камъкът се извисяваше черен и безмълвен, мамеше ме като тиха езерна вода в горещ летен ден. И като дълбоко езеро, можеше да ме притегли към дълбините си и да ме удави завинаги.
— Върни се при мен веднага щом можеш — прошепна Моли. А след това ме прегърна и ме задържа в пламенната си прегръдка. Заговори тихо, притиснала лице до гърдите ми: — Мразя дните, когато трябва да сме разделени. Мразя задълженията, които все още те теглят, и начина, по който сякаш винаги ни откъсват един от друг. Мразя как се втурваш на мига, за да ги свършиш. — Изричаше думите яростно и всяка беше като нож, забит в мен. После добави: — Но те обичам затова, че все още правиш каквото трябва да се прави. Нашата дъщеря те зове и ти отиваш при нея. Както и двамата знаем, че трябва. — Пое си дълбоко дъх и поклати глава. — Фиц, Фиц. Все още съм толкова ревнива за всяка минута от времето ти. И докато остарявам, като че ли ми се иска да се вкопча в теб още повече. Но иди. Иди, направи каквото трябва и се върни при мен толкова бързо, колкото можеш. Но не през Камъните. Върни се при мен безопасно, скъпи мой.
Прости думи, а и до ден-днешен не знам защо укрепиха така куража ми.
— Всичко ще е наред — уверих я. — Когато се изгубих в Камъните, беше само защото ги бях използвал прекалено често в предишните дни. Това ще е лесно. Ще вляза тук и ще се измъкна навън през Свидетелските камъни над град Бъкип. И веднага ще наредя да пратят птица до Върбов лес, за да ти съобщи, че съм там.
— И ще отнеме поне ден, докато стигне тук. Но ще я чакам.
Целунах я отново и се отдръпнах от нея. Коленете ми трепереха и изведнъж съжалих, че не бях облекчил мехура си. Изправянето пред внезапна и непозната опасност е различно от това да се хвърлиш във вече изпитана, застрашаваща живота задача. Представете си да скочите съзнателно в бушуваща клада. Или да прехвърлите перилото на кораб в буря. Можеше да умра. Или още по-лошо — да остана завинаги в онази студена черна неподвижност.
Само четири стъпки. Не можех да се уплаша. Не можех да си позволя да издам ужаса си. Камъкът беше само на две стъпки от мен. Вдигнах ръка и махнах на Моли за сбогом, но не посмях да я погледна през рамо. Устата ми бе пресъхнала от страх. Опрях длан на изправения камък, точно под глифа, който щеше да ме пренесе до Бъкип.
Камъкът беше хладен. Умението се вля в мен по неописуем начин. Не пристъпих в камъка. Той ме погълна. Миг на черно и искрящо нищо. Неопределимо усещане за блаженство ме погали и изкуси. Бях на ръба на разбирането на нещо възхитително. След миг щях да го проумея напълно. Нямаше просто да го осъзная. Щях да съм то. Напълно. Безметежен за всичко и за всекиго, завинаги. Изпълнен.
След това се изтърколих навън. Първата цялостна мисъл, която ме сполетя щом паднах извън камъка на влажния тревист склон на хълма над Бъкип, беше същата като последната ми мисъл преди да вляза. Зачудих се какво ли е видяла Моли, когато я оставих.
Бях на колене, разтреперан. Дори не се опитах да помръдна. Вдигнах очи и вдишах въздух, в който се долавяше мирисът на морска сол от залива Бъкип. Тук беше по-хладно и въздухът бе по-влажен. Дъжд беше валял наскоро. На склона пред мен пасяха овце. Една беше вдигнала глава да ме погледне. Сега пак я наведе към тревата. Можех да видя задните стени на замъка Бъкип отвъд каменистото пасище и разкривените от ветровете дървета. Крепостта от черен камък се издигаше все едно е съществувала винаги, кулите ѝ даваха широк изглед към морето. Не можех да го видя, но знаех, че на стръмните канари под крепостта градчето Бъкип се е вкопчило като пълзящ лишей от хора и постройки. Дом. Бях си у дома.
Пулсът ми бавно се върна към нормалното. Скърцаща кола се появи и пое към портите на замъка. С критично око одобрих бавната крачка на стража на стената над нея. Мир беше сега, но Предан все пак поддържаше охраната. Добре. Халкида можеше да изглежда твърде обременена от грижи с гражданската си война, но херцогинята вече контролираше повечето си непокорни провинции. И веднага щом се окажеше в мир със себе си, Халкида отново щеше да потърси война със съседите си.
Отново погледнах стълба на Умението. Обзе ме внезапното желание да вляза отново в него, да се потопя отново в онова безпокойно наслаждение на искрящия мрак. Имаше нещо там, нещо необятно и възхитително, нещо, с което копнеех да се слея. Можех да пристъпя отново вътре и да го намеря. Чакаше ме.
Поех си дълбоко дъх и се пресегнах с Умението към Копривка. Пусни птица да отлети до Върбов лес. Съобщи на Моли, че съм тук и в безопасност. Избери най-бързата птица, която ще намери път дотам.
Готово. А защо не ми съобщи преди да влезеш в камъка? Чух, че говори с някого в стаята: