Паднахме върху снежния склон на хълма на Свидетелските камъни. Снегът беше дълбок, неотъпкан и дълбок до бедрата. Залитнах, но не изтървах Шута. Ридъл все още държеше ръката ми. Вдишах дълбоко студения въздух.
— Изобщо не беше толкова трудно, колкото се боях — казах задъхано. Бях останал без въздух все едно, че бях бягал нагоре по стръмен склон, и главата ми пулсираше с болката на Умението. Но бяхме пристигнали непокътнати. Струваше ми се, че са изминали само няколко мига, но и че се събуждам от дълъг сън. Въпреки главоболието се чувствах отпочинал. Имах спомен за звездна чернилка, в която звездите бяха под нас, както и горе, зад и пред нас. А после се озовахме на заснежения склон близо до замък Бъкип.
А в следващия миг Ридъл падна в несвяст. Свлече се все едно изобщо нямаше кости. Без да изпускам Шута, приклекнах до него.
— Ридъл? Ридъл! — извиках глупаво. Оставих стъпалата на Шута да паднат на заснежената земя, хванах Ридъл за рамото и се опитах да го обърна с лицето нагоре. Той не реагира нито на гласа, нито на допира ми. — Ридъл! — извиках отново и с голямо облекчение чух в отговор вик долу от склона.
Обърнах се и погледнах. Едно момче, понесло факла, газеше през снега. Зад него впряг теглеше с усилие шейна по стръмния склон. На треперливата светлина на факлата видях парата, вдигаща се от козината на животните. Зад тях момиче яздеше на кон, а после момичето изведнъж се оказа Копривка и при вика ми тя пришпори коня си през дълбокия сняг и подмина тътрещия се впряг. Стигна до нас преди всички останали и скочи в снега до Ридъл. Това как го прегърна и вдигна главата му до гърдите си отговори на всякакви въпроси, които можех да имам за това какво значи той за нея. Изгледа ме гневно.
— Какво му направи?
Отвърнах честно:
— Използвах го. И поради неопитност по-безскрупулно, отколкото смятах… Мислех, че ще ме спре, ако взема твърде много. — Чувствах се като пелтечещо момче пред дълбокия ѝ хладен гняв. Премълчах безполезното си извинение. — Хайде да ги качваме на шейната, обратно в замъка и да повикаме лечителите и Кралската котерия. По-късно можеш да ми кажеш или да ми направиш каквото намериш за добре.
— И ще го направя — предупреди ме тя сърдито, след което повиши глас и зараздава заповеди. Стражи се разтичаха да ѝ се подчинят, някои възкликнаха слисано, щом познаха Ридъл. Не се доверих на никого с Шута, а го отнесох сам до шейната, натоварих го и след това тромаво седнах до него.
Пъртината вече беше проправена и конете тръгнаха по-бързо, отколкото на идване. Въпреки това изглеждаше цяла вечност в тъмното и студа, докато стигнем до осветените кули на замъка. Копривка беше дала коня си на някого; возеше се до Ридъл и дори връзката им да беше тайна, вече не беше. Говореше му тихо и настойчиво и когато той най-сетне се размърда и успя да ѝ отвърне немощно, се наведе и го целуна с обич.
Шейната дори не спря при портите, а ни откара право до лазарета. Лечителите ни очакваха. Не възразих, когато взеха първо Ридъл, и отново понесох Шута сам. Копривка освободи стражата и им обеща новини веднага щом има такива.
Помещението беше дълго, с нисък таван и за щастие празно. Зачудих се дали е същото, където се бях възстановявал от злополуката си в стълба на Умението. Имаше редици нарове и приличаше на казарма. Ридъл вече лежеше проснат на едно легло и бях ужасно облекчен щом чух немощното му негодувание, че е тук. Внимателно сложих Шута на друго, през две легла, понеже бях наясно, че Копривка кипи от яд и трябва да съм по-далече от нея за известно време. И Ридъл също. Не смятах, че съм му причинил трайни увреждания, но в невежеството си и в безпокойството си за Шута съвсем бях забравил да внимавам колко от силата му вземам. Бях го използвал грубо и си заслужавах гнева му. Но бях и изумен. Толкова много ли ми бе потрябвало от него, за да пренеса Шута през стълба?
По заповед на Копривка лечителите се бяха струпали около леглото на Ридъл. Бях сам с Шута. Съблякох горните му дрехи и ги пуснах да паднат на вмирисан куп до леглото му. Това, което се разкри под тях, ме ужаси. Някой бе обърнал огромно внимание на това да му нанесе болка. Голяма грижа и много време бе посветено на тази цел, прецених, защото имаше кости със стари счупвания, лошо изцелени, и рани, припряно или навярно преднамерено лошо превързвани, тъй че там, където разкъсаната плът беше заздравяла, имаше криви ивици и бучки зараснала тъкан. Шарката от белези от изгоряло на лявата му ръка под рамото можеше да е дума, но не на азбука и език, който знаех. Лявото му стъпало едва ли заслужаваше името си. Извито беше навътре, буца плът с изпъкналости от кост, а пръстите бяха потъмнели.