— Той е тук. Прати момче с кон за него, веднага. — След това отново се съсредоточи върху мен. А ако беше излязъл безчувствен и ням, както правеше всички тези години?
Оставих упрека ѝ да ме подмине. Беше права, разбира се, и Сенч щеше да ми се ядоса. Не. Мисълта ме споходи със смразяваща тревога. Сенч можеше никога вече да не ми се ядоса. Закрачих към цитаделата и не можах да се овладея и да не затичам. Пресегнах се отново към Копривка с Умението. Стражите на портата знаят ли, че идвам?
Самият крал Предан им нареди да очакват холдър Беджърлок с важно съобщение за мен от майка ми. Никой няма да те задържи. Ще пратя момче с кон.
Ще стигна там преди да е излязъл от конюшнята.
Затичах.
Спалнята на Сенч беше огромна. И тиха като смърт. Беше на същия етаж с кралския апартамент на Предан и се съмнявах, че покоите на краля са толкова разкошни като тези на стария убиец, превърнат в кралски съветник. Стъпалата ми потънаха в дебелите мъхнати зелени пътеки. Тежките завеси над прозорците не пропускаха нито лъч дневна светлина. Вместо нея примигващи свещи изпълваха стаята с аромата на топящ се пчелен восък. В тлеещия месингов мангал до леглото дим от тонизиращи билки сгъстяваше въздуха. Покашлях се и тръгнах почти слепешком към леглото. До него имаше кана и пълна чаша.
— Чиста вода ли е? — попитах суетящите се около Сенч знахари и някой потвърди. Изпих чашата и се изкашлях отново. Все още се мъчех да си оправя дъха от стремглавото тичане нагоре по широките стъпала на замъка.
Крал Предан идваше някъде зад мен, както и Копривка. Шишко седеше на столче в ъгъла, простодушното му лице беше подпухнало от тъга и сълзи. Музиката му на Умение бе приглушена погребална песен. Той примижа към мен, а после жабешката му уста се разтвори в добродушна усмивка.
— Знам те — каза ми.
И аз те знам, стари приятелю, изпратих му с Умение. Изтласках от мислите си това, че се е състарил толкова бързо. С тези като него става така. Вече бе живял по-дълго, отколкото биха очаквали знахарите на Бъкип.
Сенч се прави на умрял, предаде ми той разтревожено.
Ще направим каквото можем да го събудим, уверих го.
Стабилен, брат на моята Копривка и вече част от котерията на Умелите на краля, стоеше от едната му страна. Кимнах му за поздрав. Бях се проврял между суетящите се знахари и всевъзможните им помощници, за да стигна до леглото на Сенч. Стаята беше наситена с миризмата на разтревожени хора. Притискаха сетивото ми на Осезанието все едно газех през кошара, пълна с чакащи да бъдат заклани животни.
Не се поколебах.
— Дръпнете завесите и отворете прозорците. Пуснете светлина и въздух!
Един от знахарите се обади:
— Преценихме, че тъмното и тишината най-добре биха подпомогнали…
— Отворете ги! — отсякох, защото внезапен порой от спомени за първия ми крал, крал Умен, в една задушна стая, пълна с тежки миризми и дим от опиати, ме изпълни със страх.
Знахарите се вторачиха в мен, враждебни и неподвижни. Кой беше този непознат, да нахълта в покоите на лорд Сенч, да пие от чашата му и след това да им се разпорежда? Закипя негодувание.
— Отворете ги — отекна гласът на краля от прага и знахарите и помощниците им скочиха да се подчинят.
Обърнах се към Предан и попитах:
— Може ли да ги разкараш всичките?
Някой ахна.
— Кралю, моля ви — добавих припряно.
В напрежението на мига бях забравил, че гледат на мен просто като на Том Беджърлок, владелеца на Върбов лес. Напълно възможно беше да нямаха никаква представа защо съм повикан на съвет за здравето на Сенч. Помъчих се да се овладея. Видях как горчива и уморена усмивка трепна в ъгъла на устните на Предан, докато се разпореждаше стаята да се разчисти от струпалите се знахари. Щом светлината, и въздухът освежиха стаята и тълпата намаля, напрежението над сетивата ми се облекчи. Без да моля за разрешение, дръпнах завесите на леглото и ги разтворих широко. Копривка ми помогна. Последните лъчи на залеза паднаха над леглото и на лицето на моя стар наставник, стария ми приятел, стария ми роднина Сенч Звездопад. В гърдите ми се надигна отчаяние.
Беше смъртноблед. Устата му беше отворена, долната челюст увиснала и изкривена настрани. Затворените му очи бяха хлътнали. Отокът, който бях успял да зърна при връзката си с Копривка, се бе разширил и бе затъмнил половината му лице. Хванах ръката му и бях възнаграден с Осезание за живота му. Усещането не беше силно, но го имаше. Беше прикрито от струпалите се лечители при влизането ми. Устните му бяха напукани, езикът му — посивял. Взех чиста кърпа, намокрих я в каната и я допрях до устните му, после му затворих устата. Избърсах набръчканото му лице. Беше използвал Умението, за да забави ерозията на годините, но никаква магия не може да обърне нишката на времето, нито дирите, които то оставя по тялото. Опитах се да предположа истинската му възраст. Смятал го бях за старец още когато ме взе за свой чирак преди четирийсет години. Реших, че не искам да знам, и насочих ума си към по-полезни задачи. Намокрих отново кърпата и внимателно я сложих на отока. Попитах: