Бяха видели случката с кучето, но се бяха задържали по-назад, за да избегнат всякакви неприятности. Шън трескаво се надяваше никаква клюка в Крайречни дъбове да не я свърже с лудия, в който Том Беджърлок се бил превърнал заради някакво си куче. Била много унизена от начина, по който той ѝ говорил в гостилницата, пред всички! Фицбдителен пък не можеше да проумее какво бяха направили баща ми и Ридъл във връзка с просяка, нито защо, нито как, и това като че ли най-много обиждаше и двамата. Това, че ги бяха оставили без никакво обяснение, изглеждаше невероятно грубо за тях, и въпреки това през цялото дълго пътуване обратно от Хълма на бесилото не ми проговориха нито дума. Докато се друсахме бавно към къщи, студът ме сграбчи в юмрука си и ме стисна още по-здраво. Непрекъснато задрямвах, но неприятното друсане отново ме събуждаше.
Докато стигнем до имението, почти ми се гадеше от клатушкането и друсането. Събудих се за последен път, когато Фицбдителен спря конете пред високите порти на къщата, скочи на земята и извика за конярчето. Подаде внимателно ръка на Шън, за да ѝ помогне да слезе, и ѝ каза бързо да се прибере в къщата и да се стопли. Тя се зачуди високо защо на стъпалата няма слуга с фенер, който да я отведе. Фицбдителен се съгласи, че персоналът наистина е много разпуснат и има нужда от обучение. Знаели били, че ще се върнем по тъмно. Трябвало да ни чакат.
Мускулите ми се бяха схванали от седенето под одеялата. Докато се мъчех да се измъкна, Фицбдителен дойде при задницата на фургона и каза:
— Хайде, Пчеличке.
— Ей сега — отвърнах.
Той изпухтя нетърпеливо, сграбчи края на едно одеяло и ме дръпна заедно с него. Натрупалият се по платнището студен сняг се изсипа върху мен. Ахнах стъписана и се помъчих да не изхлипам. Той погледна уплашено какво ми е направил, но заговори строго:
— Хайде, не ставай бебе. Това е само сняг. Всички сме уморени и премръзнали, но сме си у дома. Ела да те заведа вкъщи на топло.
Не отговорих. При рязкото дръпване на одеялото бях изпуснала пазарската чанта. Заопипвах в тъмното, за да събера скъпоценните си покупки.
Бяха се пръснали навсякъде, под сняг и бъркотията от одеяла. Той сигурно не можеше да види какво правя, защото каза:
— Хайде, Пчеличке, или ще те оставя тук.
Успях да си поема дъх.
— Все ми е едно. Моля, вървете си.
— Говоря сериозно!
Не реагирах и след като постоя мълчаливо, той се обърна и закрачи към къщата. Едно конярче беше дошло с фенер и стоеше наблизо, за да откара фургона с конете в конюшнята и да ги разпрегне. Покашля се.
— Мъча се да побързам — казах задавено.
— Няма нужда да бързаш — отвърна той и по гласа разбрах, че е Настойчивост. Той вдигна фенера по-високо и светлината и сенките изпълниха фургона.
— Просто трябва да намеря нещата, които ми купи тате — казах му. Сълзи напираха да бликнат от очите ми, но ги спрях. Той не каза нищо. Само се качи по колелото, влезе във фургона и започна грижливо да вдига одеяла и завивки. Изтърсваше всяко и го сгъваше, преди да го сложи на капрата, и малко по малко покупките ни се показаха. Събрах ги и внимателно ги прибрах.
Вратата на Върбов лес се отвори и затвори, а след това още сенки заподскачаха и ме объркаха — Ревъл дойде с по-голям фенер.
— Лейди Пчеличка? — попита високо и аз отвърнах хрипливо:
— Само още мъничко, моля.
Защо всички искаха да побързам, когато ми беше толкова студено?
Ревъл дойде и загледа как прибирам пакетчетата. Изглеждаше стъписан и недоволен. Но кимна на Настойчивост в обещание, че няма да забрави службата му. След като събрах всичките си неща, се изправих бавно и тръгнах да слизам.
— Големите пакети са на Шън и писар Фицбдителен — казах, след като Ревъл повдигна вежди към останалите кошници и торби.
— Ясно — каза той навъсено. — Момче, ще пратя някой да ги вземе. После откарай впряга и фургона в конюшнята.