— Да, сър — отвърна Настойчивост.
После, за мое пълно изумление, Ревъл ме вдигна, за да ме носи до къщата. Беше висок мъж, по-висок от баща ми, и за него не беше нищо да ме носи с все багажа ми. Бях уморена. Челото ми се отри в бузата му и за мое изумление тя беше гладка като моята. И миришеше чудесно, като рози, но с някаква добавена жилка. Проговорих, без да мисля:
— Миришеш толкова чудесно!
Усмивка смени тревогата на скулестото му лице.
— Колко мило, че го казахте, лейди Пчеличка. Смесвам сам благоуханните си масла. Може би един ден ще поискате да ви помогна да го направите?
— Да, разбира се! — заявих с искрена радост.
— Тогава ще го направим. Майка ви ме научи много за тези аромати, когато дойдох тук. Съвсем уместно е да предам на вас онова, на което ме учеше тя.
Макар че ме беше прегърнал, треперех от студ. Той отвори вратата и ме понесе право към стаята ми. Грижливка тъкмо беше напалила огъня и той ме остави пред него.
— Цялата е в сняг! Лейди Пчеличка! Не бяхте ли във фургона?
Бях твърде уморена, за да обяснявам. Докато Грижливка смъкваше мокрите ми дрехи, Ревъл каза:
— Премръзнала е. Ще кажа на Нътмег да прати поднос с гореща храна и чай. Ти се погрижи за другите ѝ нужди.
Тя го погледна притеснено.
— Лейди Шън ми каза да занеса покупките ѝ веднага. Иска да ѝ помогна в…
— Ще намеря някой друг, който да ѝ помогне — заяви твърдо Ревъл и тръгна към вратата, но спря и каза: — Лейди Пчеличка, не бяхме уведомени за това, което е сполетяло баща ви и Ридъл, и съм много разтревожен, че не се върнаха с вас.
Знаех, че не му е работа да ми иска сведения, но знаех също така, че ми е съюзник, и споделих малкото, което знаех.
— Един просяк на пазара ме заговори. Когато ме прегърна, татко ми се уплаши за мен и го нападна, рани го лошо. После разбра, че просякът всъщност е негов стар приятел. Тъй че двамата с Ридъл използваха Умението, за да пренесат просяка през изправения камък на Хълма на бесилото до замък Бъкип, където навярно може да го спасят.
Двамата се спогледаха над главата ми и разбрах, че точното ми описание сигурно им изглежда напълно безумно.
— Е, да! — промълви Грижливка.
— Сигурен съм, че татко ви знае какво прави, както и Ридъл. Ридъл е много практичен мъж. — Тонът на Ревъл намекваше, че баща ми не винаги е практичен. Щеше да е глупаво да оспорвам това. Ревъл се изниза през вратата.
Докато Грижливка ми помогне да си облека нощния халат, цялата треперех. Беше червеният ми халат, който беше направила майка. Бяха го изпрали. Грижливка взе една завивка от леглото, затопли я пред огъня и след това ме загърна с нея. Не възразих, а седнах на стола до камината. На вратата се почука и влезе момче от кухнята с поднос с димяща храна. Грижливка му благодари, взе подноса и го отпрати. Когато сложи подноса на масичката пред мен, ѝ казах:
— Не те забравих. Донесох ти подаръци от града.
Очите ѝ блеснаха от любопитство, но тя отвърна:
— Утре си е съвсем навреме за това, милейди. Хайде сега да ви нахраним с топла храна и да ви сложим в топло легло. Лицето ви цялото е червено и бяло от студа.
Вдигна от пода сиво-червения ми шал, опипа одобрително дебелата вълна и го сложи да съхне. Когато извади другите неща от кошницата, намери пакетчетата и дрънкулките, които бях купила за нея, и веднага си ги прибра, като ми благодари най-сърдечно, че съм помислила за нея. Помислих за кърпите, които бях купила за Ревъл. Щеше ли наистина да ги хареса? Помислих си как миришеше, когато ме вдигна. Знаех, че ще се зарадва на една от свещите на майка ми. Сърцето ме заболя при мисълта да се разделя дори с една от тях, но знаех, че ще го направя. Той го заслужаваше. Грижливка ме сложи да си легна, а после тръгна безшумно из стаята, за да я оправи, като си тананикаше тихичко.
Мисля, че заспах преди да излезе. Събудих се може би няколко часа по-късно в стая, осветена само от пламъците на огъня. Опитах се да осмисля изминалия ден. Толкова удивление и ужас, събрани в един ден, а след това да бъда изоставена! Зачудих се защо баща ми не ме беше взел с него и кой беше просякът, че да е толкова важен. Татко ми беше казал, че е негов стар приятел. Как беше възможно това? Нямаше никой, на когото да можех да задам тези въпроси.
Къщата беше съвсем тиха. Станах, отидох до прозореца и отворих кепенците. Валеше гъст сняг. Беше много късно — или много рано. И бях гладна. И вече изобщо не ми се спеше.
Все още бях премръзнала от студ, който сякаш се излъчваше от костите ми. Отидох до гардероба си да намеря нещо, с което да се загърна, и открих, че имам нов халат. Извадих го. Беше от мека червена вълна, подплатен с вълча козина. А долу под халата имаше меки ботуши, направени по същия начин, с кожени подметки. В мига, в който ги обух, се почувствах по-топло и по-безопасно.