Почувствах се раздвоена. Това, че щеше да има музика, танци и голямо пиршество, ме възбуждаше, но и бях оскърбена при мисълта, че всичко това е уредено в отсъствието на татко ми и без неговото разрешение. Реакцията ми ме озадачи. Ако той си беше у дома, сигурна бях, че щеше да одобри. И все пак да го уреждат онези двамата ме обиждаше.
Седнах в леглото и попитах:
— Къде е нощният ми халат с козината? — Защото носех вълнената червена нощница от майка ми.
— Халат с козина? Нощен халат с козина ли си купихте в града? Никога не съм чувала за такова нещо! — Грижливка отиде до гардероба ми и отвори вратата, но не намери нищо такова вътре.
Главата ми се прочисти от нощните фантазии.
— Сън беше — признах ѝ. — Сънувах, че имам халат, подшит с вълча козина. От червена вълна.
— О, колко топличко щеше да ви е в него! Малко прекалено топло за моя вкус — засмя се Грижливка и се зае да ми намери дрехи.
Беше разочарована, че не съм си купила нови дрехи, докато бях в града. Поклати глава, след като извади една от много големите ми туники и нови вълнени гамаши. Оставих бърборенето ѝ да тече покрай ушите ми, докато се опитвах да припиша преживяното на „само сън“. Не беше сън като онези, които бях имала преди; беше много повече като първия път, когато бях срещнала Бащата Вълк в проходите. Кой беше той? Какво беше? Беше вълкът в каменното ваяние, също както просякът беше Човека без мирис.
Щом се облякох, излязох от стаята, но вместо да тръгна за закуска, отидох в кабинета на татко ми. Камината беше пометена чисто от последния път, когато бе използвана. Докоснах студените камъни и разбрах, че никакъв огън не е пращял тук предната нощ. Отново погледнах изваяния черен камък на полицата. Е, тази част от съня ми беше вярна. Другият мъж във ваянието определено беше просякът като млад. Погледнах лицето и помислих, че трябва да е бил весел човек тогава. Огледах и вълка също така; ваятелят беше отдал дължимото на тъмните му дълбоки очи. Изведнъж завидях на татко ми, че е имал такива приятели още докато е бил момче. Кого имах аз? Настойчивост, казах си. Ревъл. И котарак, който все още не ми беше казал името си. За миг се почувствах все едно, че можех да повърна самота и тъга. След това изправих рамене и тръснах глава. Самосъжалението нямаше да ми донесе нищо, освен повече от същото.
На полицата имаше още едно ваяние, от дърво. Беше само вълкът. Беше твърдо и ме убоде, когато го притиснах до гърдите си, но го задържах в ръцете си много, много дълго. Исках го ужасно, но все пак го върнах където си беше. Реших да помоля татко да ми го даде, когато се върне.
Затворих вратите на кабинета, заключих и след това отворих панела към моята си бърлога. Качих се в скривалището си и проверих дали има вода и хляб. Трябваха ми още свещи. Чувствах, че може да ми се наложи да прекарам много време тук, докато баща ми се върне. Щях да мога да си седя тук необезпокоявана, а и едва ли щях да липсвам на някого. Котарака го нямаше, но беше смъкнал наметалото ми на пода. Напипах го с крак и когато се наведох, за да го вдигна, открих, че е оставил върху него полуизядена мишка. Сбърчих нос от отвращение, взех наметалото и го занесох в кабинета на баща ми. Хвърлих мишката в камината. Подуших наметалото предпазливо; миришеше на котарак и на умряла мишка. Тръснах го и го сгънах. Трябваше да го изпера. А след това щях да му намеря ново скривалище, без да го споделям с котка. Котаракът ме беше помолил за кошница и одеяло и все още не бях изпълнила тази част от сделката ни. Реших днес да го направя. Пъхнах пеперуденото наметало под туниката си, затворих тайния панел и излязох от бърлогата на баща ми, след като хвърлих последен поглед на вълка.
Малко беше останало от закуската, но чиниите не бяха прибрани, тъй че изядох наденичка и парче хляб и изпих чаша изстинал чай. Стигна ми и се радвах, че се измъкнах от трапезарията незабелязано, както бях влязла.
Тръгнах с неохота към класната стая. Другите ученици вече бяха там, но Фицбдителен все още не беше дошъл. Настойчивост се промъкна и застана до мен.
— Кученцата се оправят, но едно има лоша инфекция на отрязаната опашка. Който го е направил, просто е клъцнал, не е пресякъл дори между костите. Просто едно „клъц!“, с брадвичка сигурно. Трябваше да извадим парченцата кост, а то виеше, та се късаше. Оня, дето го е направил, си заслужава каквото му е направил татко ти, двойно даже. Родър каза така, а той знае всичко за кучетата. Защо баща ти реши, че иска кучета, ей така изведнъж? Никога не е държал кучета, от години.
— За да ги опази живи, мисля. Като магарето.
— Да, и за това се чудихме. Старо магаре е, добре, ще го храним и ще му оправим копитата, но се чудехме то защо е. — Погледна ме. — Това, което ни разказа градското момче, истина ли е?