— Това беше мама — прошепна Елм. Стори ми се, че все едно го казва Шън. Изчакахме малко, но не чухме повече писъци.
— Ще взема свещи — казах. Всички един по един пропълзяха зад сандъците.
Събрах целия си кураж, за да се върна до кухните. Знаех къде държат свещите. Запалих една от камината и се обърнах. Едва не изпищях, като видях Настойчивост и Смърч зад мен. Бръшлян се беше вкопчила в ръкава на брат си. Погледнах Настойчивост. Лицето му беше пребледняло и решително.
— Трябва да ида да намеря татко. Трябва да го предупредя. И да му помогна. Съжалявам. — Наведе се и ме прегърна неловко. — Вървете и се скрийте, лейди Пчеличка. Ще се върна тук и ще ви извикам, когато е безопасно да излезете.
— Още не! — помолих го. Тръгнеше ли си, щях да мога да разчитам само на себе си. Не можех да се справя сама. Трябваше да ми помогне.
Той не ме слушаше. Гледаше мокрите ни стъпки по кухненския под.
— О, Еда! Оставили сме дири навсякъде. Ще ви намерят!
— Не. Няма! — Тикнах свещите в ръцете на Смърч и той ги взе мълчаливо. Наведох се и награбих няколко самуна хляб. Бутнах ги в ръцете на Бръшлян. — Вземи ги. Иди зад сандъците и влез при другите. Не затваряй вратата. Ще дойда след минутка. Кажи на всички да изпълзят по прохода и да пазят тишина. Тихи като мишки. И не палете повече от една свещ!
Дори в кухнята чувах мърморенето и хленченето на другите зад стената. После чух мъжки гласове, далечни, викаха на някакъв непознат език.
— Кои са тези хора? — попита уплашено Смърч. — Защо са тук? Какво правят? Коя беше онази, дето изпищя?
— Това не е важно. Животът е важен. Тръгвайте! — Забутах ги към вратата. След като се скриха в килера, награбих от масата купчина салфетки, смъкнах се на пода и започнах да бърша мокрите следи. Настойчивост разбра намерението ми и направи същото. За миг дирите се превърнаха в лъкатушеща мокра ивица.
— Остави вратата отворена. Може да помислят, че сме влезли и отново сме излезли — предложи Настойчивост.
Отворих я, както ме посъветва, после казах:
— По-добре тръгвай. — Постарах се гласът ми да не трепери.
— Първо ти се скрий. Ще избутам сандъците до стената да скрият входа.
— Благодаря ти — прошепнах. Изтичах до килера, клекнах и пропълзях зад сандъците.
Входът беше затворен. Потупах по вратата, после почуках. Долепих ухо до нея. Нито звук. Бяха ме послушали и бяха тръгнали по прохода. А вратата по някакъв начин се беше захлопнала.
Не можех да вляза. Настойчивост надникна иззад ъгъла и прошепна високо:
— Побързай! Влизай вътре!
— Не мога. Затворили са вратата. Не мога да отворя от тази страна.
Гледахме се продължително. После той каза тихо:
— Ще преместим сандъците да скрият входа. После идваш с мен до конюшните.
Кимнах, мъчех се да сдържа сълзите и хлиповете си. Повече от всичко жадувах да съм скрита и на безопасно в стените. Това си беше моето място, моето специално скривалище, а сега, когато най-много ми трябваше, ми беше отнето. Болката от тази нечестност беше някак си едва ли не по-голяма от страха. Настойчивост избута изрядно сандъците до стената. Стоях и ги гледах вторачено. Страхът в мен се надигаше. Докато бях имала план, убежище, където да избягам, бях съсредоточена и спокойна. Сега единственото, за което можех да мисля, беше, че Ревъл е мъртъв и че в къщата се води някаква битка. Във Върбов лес. В кроткия, спокоен Върбов лес. Беше ли проливана кръв тук преди? И къде беше татко ми, когато най-много ми трябваше?
После, все едно че бях малката му сестра, Настойчивост ме хвана за ръка и каза:
— Ела. Тате ще знае какво да направим.
Премълчах, че бягането през откритото до конюшните ще е дълго и опасно. Последвах го — оставихме вратата към кухните отворена — и излязохме в снега. Затичахме през откритата градина по собствените ни дири до оранжерията, но не влязохме в нея. Вместо това последвах Настойчивост тихо, щом той се присви до стената. Промъкнахме се под храстите, като се стараехме да не съборим снега, затрупал клоните им.
Някакъв мъж извика: „Сядай! Сядай долу, не мърдай!“ Настойчивост явно също го чу, но ме поведе точно натам. Беше като че ли най-лошото нещо, което можехме да направим, но въпреки това продължих след него.
Стигнахме до ъгъла и спряхме. Храстите зеленика растяха тук нагъсто, бодливите им зелени листа и светлочервените плодове бяха в рязък контраст със снега. Свихме се като зайци и зяпнахме гледката пред нас.
Хората на Върбов лес бяха събрани като стадо овце на алеята пред главния вход. Хора, които бях познавала през целия си живот. Готвачката Нътмег беше прегърнала Тавия и гледаше непокорно нападателите. Познах менестрелите по пъстрите им облекла. Бяха се присвили един до друг и се озъртаха уплашено. Грижливка се беше присвила от страх и се полюшваше напред-назад окаяно. Слугинята на Шън беше до нея, стиснала с ръка разкъсаната предница на роклята си. Беше боса. Трима едри мъже на коне гледаха отгоре хората, които бяха събрали като стадо. Стори ми се, че съм виждала един от тях, но не бях сигурна къде. И тримата държаха окървавени мечове. Единият все още викаше на всички: „Сядай, сядай долу!“ Само малцина му се подчиняваха. Отстрани в снега лежаха по очи два трупа, неподвижни, червеното разтапяше снега около тях.