Милейди съпругата ми. Не питаш за нея, но ти я познаваш добре, приятелю. Тъй че ще ти кажа, че Търпение беше и гневна, и уязвена, меланхолична, истерична, и общо взето на сто различни настроения за положението ни. Мъмри ме, че съм ѝ бил неверен преди да се срещнем, а в следващия момент ми прощава и се самообвинява за това, че не ме е дарила с наследник, при положение че „очевидно проблемът е изцяло свързан с мен“. Все някак двамата ще понесем това.
Признателен съм, че си поел другите ми отговорности там. Брат ми разказа достатъчно за нрава на котарака, тъй че пращам съчувствието си и на двама ви, и моите най-дълбоки благодарности. На кого другиго бих могъл да разчитам в такова време за толкова изключителна услуга?
Вярвам, че разбираш защо оставам предпазлив в това отношение. Потупай Лиска, гушни я, и един голям кокал от мен. Убеден съм, че дължа толкова много на нейната бдителност, колкото и на твоята. Съпругата ми ме вика от залата долу. Трябва да привърша това и да го изпратя. Брат ми ще те извести за мен следващия път, когато пътищата ни се кръстосат.
Пресен сняг накаца на бели купчини по голите черни брезови клони, които ограждаха алеята. Бяло заблестя на черно като пъстро шутовско облекло. Снегът се сипеше на лениви бели парцали и трупаше нов пласт искрящо бяло по снежната пелена в двора. Смекчаваше острите ръбове на пресни коловози по пътя, заличаваше случайните дири на момчетата в снега и оглаждаше изровените пътечки до смътни намеци за тях самите. Докато гледах, дойде още един екипаж, теглен от пъстро сив впряг. Загърнатите с червено наметало рамене на кочияша бяха запрашени със сняг. Паж в зелено и жълто се втурна от стъпалата на Върбов лес, за да отвори вратата на каляската, и поздрави гостите с пищен жест. От мястото си не можех да позная кои са, освен че облеклото им издаваше по-скоро търговци от Върбово, отколкото благородници от някое от съседните имения. Щом излязоха от полезрението ми и кочияшът подкара каляската към конюшните ни, погледнах нагоре към следобедното небе. Определено щеше да вали още. Подозирах, че ще вали цяла нощ. Какво пък, подходящо беше. Пуснах завесата да падне, щом Моли влезе в спалнята.
— Фиц! Не си ли готов вече?
Огледах се.
— Мислех, че съм…
Жена ми цъкна с език.
— О, Фиц. Зимният празник е! Залите са накичени със зеленина, Търпение е казала на готвача да наготви и той навярно ще изхрани цялото домакинство за три дни, цели три трупи менестрели са поканени и се подготвят, и половината ни гости вече са пристигнали. Би трябвало да си долу, да ги поздравяваш като пристигат. А ти дори още не си се облякъл.
Мислех да я попитам какво му е лошото на това, което нося, но тя вече ровеше из скрина ми с дрехите, вдигаше облекла, оглеждаше ги замислено и ги слагаше настрани. Зачаках.
— Това — каза тя, докато измъкваше бяла ленена риза с ивици дантела по ръкавите. — И този жакет над нея. Всички знаят, че обличането на зелено на Зимния празник носи късмет. Със златната ти верижка, да отива на копчетата. И тези гамаши. Достатъчно старомодни са, за да приличаш на старец с тях, но поне не са толкова торбести като тези, които си обул. Не съм толкова глупава да те моля да облечеш новите си панталони.
— Аз съм старец. На четирийсет и седем съм и ми е позволено да се облека както намеря за добре.
Тя свъси вежди и ме изгледа с насмешлив гняв. Сложи ръце на кръста си.
— Старица ли ме наричате, драги ми сър? Защото май си спомням, че съм с три години по-голяма.
— Разбира се, че не! — поправих се припряно. Но не можах да се сдържа и измърморих: — Но представа нямам защо всички държат да се обличат все едно са джамайлийски благородници. Тъканта на онези панталони е толкова тънка, че най-малкото трънче би ги скъсало и…
Тя ме изгледа и въздъхна с раздразнение.
— Да. Чувала съм го сто пъти. Хайде да позабравим, че има няколко тръна във Върбов лес, става ли? Тъй. Вземи тези чисти гамаши. Тия, които си обул, са позор. Не ги ли носи вчера, докато помагаше с онзи кон, дето си пукна копитото? И си обуй обувки, а не старите протрити ботуши. Ще се очаква да танцуваш, знаеш го.