— Изглеждате много изящно тази вечер, холдър Беджърлок. — Притегли ме в редицата с другите мъже. Поклоних се тържествено над сплетените ни ръце.
— Щом вие сте доволна, и аз съм щастлив — отвърнах. Пренебрегнах усукването на плата около прасците ми, когато се завъртяхме, разделихме се за миг и отново стиснахме ръце. Зърнах Ридъл и Копривка. Да, той носеше същите широки панталони, в синьо, и държеше дъщеря ми, но не за връхчетата на пръстите, а за китките. Копривка се усмихваше. Когато погледът ми се върна на Моли, тя също се усмихваше. Беше забелязала накъде гледам.
— Бяхме ли и ние някога толкова млади? — попита ме.
Поклатих глава.
— Не мисля. Животът бе по-суров за нас, когато бяхме на тази възраст.
Видях как мислите ѝ се понесоха назад през годините.
— Когато бях на възрастта на Копривка, вече бях майка на три деца и трудна с четвъртото. А ти беше… — Остави мислите си да се зареят, а аз не проговорих. Живял бях в малка къщурка близо до Фордж с моя вълк. В онази ли година бях приютил Хеп? Сирачето се бе зарадвало, че ще си има дом, а Нощни очи се бе зарадвал на по-веселата компания. Мислил бях за себе си, че съм се примирил, че я губя от Бърич. Деветнайсет дълги години оттогава. Изтласках настрани дългата сянка на онези дни. Сложих ръцете си на кръста ѝ, повдигнах я и я завъртях. Тя отпусна длани на раменете ми, отворила уста от изненада и радост. Другите танцуващи около нас зяпнаха. Когато я пуснах на пода, подхвърлих:
— И ето защо би трябвало да сме млади сега.
— Ти може би. — Бузите ѝ бяха порозовели и изглеждаше леко задъхана, когато направихме нова променада и след това се завъртяхме, разделихме се и се събрахме отново. Или почти се събрахме. Не, трябваше да се обърна и после… Бях го объркал безнадеждно, точно когато толкова се бях възгордял, че помня всяка стъпка от последния път, когато бяхме танцували това. Другите танцуващи ме отбягнаха, като се раздвоиха, за да изтекат покрай мен все едно бях упорита скала в планински поток. Завъртях се в кръг да видя Моли и я намерих застанала зад мен и вдигнала ръце в безполезен опит да сдържи смеха си. Пресегнах се към нея с намерението да ни вкарам отново в танца, но тя сграбчи ръцете ми и ме издърпа от дансинга със смях. Завъртях очи и понечих да се извиня, но:
— Всичко е наред, скъпи. Малко почивка и нещо за пиене ще помогнат. Пламен ме изтощи с подскачането си преди малко. Имам нужда от малко отдих.
— И аз — излъгах.
Лицето ѝ бе зачервено и тя се усмихна, вдигна ръка и я притисна до гърдите си, сякаш за да успокои пърхащото си сърце. Отвърнах на усмивката ѝ и я заведох до стола ѝ край камината. Едва я бях настанил, когато един паж се озова до лакътя ми и предложи да ѝ донесе вино. Тя му кимна и момчето се разбърза.
— Какво беше онова, накиченото около шапката му? — попитах разсеяно.
— Пера. И кичури косми от конски опашки.
Погледнах я накриво.
Тя обясни.
— Тазгодишното хрумване на Търпение. Всички момчета, които нае от Върбово да действат като пажове за празненствата, са облечени така. Пера, за да подканят всичките ни грижи да отлетят, и косми от конски опашки, които ще покажем на проблемите си, като избягаме от тях.
— Разбирам… — Втората ми лъжа за вечерта.
— Е, хубаво е, че разбираш, защото аз определено не разбирам. Но на всеки Зимен празник измисля нещо, нали? Помниш ли годината, когато раздаде зелени дървени пръчки на всеки ерген, който дойде на празника? С дължина според преценката ѝ за мъжеството му?
Едва сдържах смеха, който напираше да се изтръгне.
— Да. Явно е помислила, че младите дами се нуждаят от ясен знак от кои мъже биха се получили най-добрите съпрузи.
Моли повдигна вежди.
— Може би. Същата година имаше шест сватби на Пролетния празник.
Жена ми огледа залата. Търпение, мащехата ми, бе облечена във великолепна стара рокля от бледосиньо кадифе, обшито с черна дантела на маншетите и шията. Дългата ѝ сива коса беше сплетена и събрана с игли на главата ѝ като коронка. Имаше малко стръкче зеленика в нея и няколко ярки сини пера, които стърчаха във всички посоки. От гривна на китката ѝ висеше ветрило. Беше синьо като роклята и перата ѝ и също обшито с корава черна дантела. Изглеждаше прекрасна и ексцентрична, както винаги. Размахваше пръст на най-малкия на Моли, явно го предупреждаваше за нещо. Пламен стоеше изправен и я гледаше сериозно, но сплетените му пръсти шаваха зад гърба му. Брат му Справедлив стоеше на разстояние, едва прикриваше широката си усмивка и чакаше да го освободят. Съжалих ги и двамата. Търпение, изглежда, мислеше, че все още са на десет или дванайсет, колкото и да се извисяваха над нея. Справедлив много скоро щеше да отпразнува двайсетия си рожден ден, а Пламен беше най-малкият на Моли, на седемнайсет. Въпреки това стоеше като сгълчано момче и търпеливо приемаше упреците на Търпение.