Сега се оказа на едно ниво с лицето на Великана. Хвана с крака гънката на изкуствената кожа, която покриваше тялото на гиганта. Размаха оръжието и започна да реже и да дупчи. Големите ръце се размахаха безразборно, като се опитваха да го съборят. Изведнъж избликна мощен фонтан кръв. Крайниците отчаяно заудряха и изведнъж замряха, като безпомощно увиснаха. Шрик още дълго продължи да нанася удари, докато гласът на Весела не го спря и извади от състоянието на дива и ослепяваща ярост.
Така я намери той, да лежи цялата в кръв, но тя се усмихваше и в очите й виждаше удивление, граничещо с възхищение и страх.
— Ти да не си ранена? — гласът му издаде тревога.
— Малко… Четириръката наряза на парчета… и мен щеше да ме нареже, ако не беше дошъл навреме. Ти — в гласа й зазвучаха нотки на хвалебствен химн — уби Великан!
— Това бе предсказано от Триоката. Ако не бях се докопал до това оръжие — призна той, — не бих успял.
Той разряза въжетата. Останала без сили, тя заплава из въздуха. Изведнъж завика:
— Не мога да си мръдна краката! — гласът й бе пълен с ужас. — Не мога да ги мръдна!
Шрик се досети каква е работата. Той не познаваше добре анатомията, но имаше знанията на войник, който, преди да убие врага, трябва да го обездвижи. И сега забеляза, че умелата ръка на Великана бе нанесла точно такива рани. В него се разгоря ненавист към тези жестоки чудовища. Беше възникнало и друго чувство, рядко за неговия народ, искрената жалост към осакатената му приятелка.
— Острието е много остро… и нищо няма да усетя.
Но Шрик не можа да се застави да изпълни тази молба.
Тя плаваше във въздуха край огромното тяло на Великана — мъртвия Великан. С едната ръка я хвана за рамото, с другата стисна новото си великолепно оръжие и се оттласна от трупа. После вмъкна Весела през вратата в Преградата и двамата усетиха облекчение, като се озоваха на познатата им територия. Шрик внимателно затвори и заключи вратата.
В продължение на няколко удара на сърцето Весела оправяше разрошената си козина. Особено внимателно приглаждаше местата, където бяха нанесени малките, но опасни рани, които бяха парализирали краката й. Шрик отново се изпълни с ярост към Великаните и едва не се задуши от безсилие — разбираше, че не може с нищо да помогне.
— Шрик! — гласът й бе печален. — Трябва бързо да се върнем при Хората. Ние сме длъжни да ги предупредим… Великаните замислят вълшебство, чрез което да приближат Края.
— Голямата горяща светлина ли?
— Не. Изслушай ме сега. Отначало трябва да ти разкажа какво узнах, иначе няма да ми повярваш. Аз разбрах какво сме ние и какво представлява светът. Той е странен, удивителен и съвсем не прилича на този, който си представяме.
— Външния свят ли? — тя възприе въпроса, преди Шрик да разтвори устни. — Той е само мехур празнина, заградена с огромно парче метал, толкова голямо, че трудно може да си го представим. Но не е само това! От другата страна на метала, а това означава от външната страна на Външния свят, се намира пустота! Там няма нищо! Там няма дори въздух…
— Но може би има поне светлина?!
— Не! Казах ти вече. Там няма нищо. А светът… Не мога да ти обясня, не ми стигат думите. Те наричат света „кораб“ и тази дума означава нещо голямо, преместващо се от едно място на друго. И всички ние, Великани и Хора, сме вътре в „кораба“, който е направен от тях, Великаните.
— Значи корабът не е жив?
— Не зная. Те мислят за него като за жена. Трябва да е от вида живот-който-не-е-живот. И се премества от един свят до друг свят.
— Какво представляват тези светове?
— Аз улових само слаби образи. Те са ужасни и отвратителни. Ние се боим от откритите пространства на Вътрешния свят, но те са изцяло изградени от открити пространства и притежават само една повърхнина.
— Но тогава кои сме ние? — Шрик неволно започна да вярва на фантастичния разказ. — Кои сме ние?
Тя дълго мълча, преди да продължи:
— Те ни наричат мутанти. Този образ не беше… особено ясен, но ще се опитам… Това означава, че ние, Хората, сме се изменили. А според образите на Великаните преди ние сме били същите… като тези, които изтребихме… Неистинските. Преди много, много време първите Хора дошли в този свят от друг, където са тези ужасни открити пространства. Те попаднали тук заедно с храната на Великаните. И ето че в непостижимата пустота зад стените на Външния свят има… светлина-която-не-е-светлина. И тя изменя Хората. Не възрастните и не децата, а още неродените. Но Великаните се боят от измененията в самите себе си. Затова не пропускат светлина-която-не-е-светлина във Вътрешния свят. Направили са го така: пространството между Преградата и Големия Външен свят било запълнено с материал, в който ние пробиваме тунелите си и правим пещерите си. Първите Хора, излезли извън Пещерата-с-храна, си пробили път през Преградата към Външния свят. Там започнали да живеят. И се народили деца. И някои от тях били… Неистински.