Лорънс Уат-Ивънс
Убиецът
Джейкъб Стейн се бе втренчил в клиента си с чувство на безизходност.
— Искате ли да бъдете оправдан? — попита той.
— Няма значение — усмихна се мъжът. — Приемам опасността с истинско облекчение. И стигнах по-далече, отколкото можех да се надявам. Никога не съм мислил, че ще се задържа толкова дълго — започна да изчезва усмивката му. — Така че не съм в състояние да кажа нищо, което да помогне да се измъкна и аз го очаквах.
— Не сте ли очаквал да ви хванат?
— Не, бях достатъчно сигурен, имам предвид останалото — появи се отново усмивката му, насочена към Стейн. — Не разбирате за какво говоря — добави той. — Няма начин да разберете.
— Добре, обяснете го — Стейн придърпа поставката за снимки пред него.
— Съвсем честно казано, не знам дали ще мога — замисли се обвиняемият, после разтърси глава и продължи: — Не мисля, че дори бих се опитал.
— Тогава как да помогна, ако не ми обясните нищо? — настоя Стейн.
— О, вероятно ще пледирате пред съда за моята невменяемост. Но предпочитам да отида в лудница, отколкото в затвор.
— Нима забравяте за стария Спарки, мистър Джонс? Ако не представим документ за невменяемост или смекчаващи вината обстоятелства, няма да се разминете с електрическия стол.
— Така ли мислите? — усмивката на мъжа стана неуверена. — Това би представлявало лоша насока на нещата.
— Но в случай, че не ми помогнете, вече сте тръгнали по този път.
— Аз съм стар човек — протестира Джонс. — Наистина ли смятат да ме сложат на електрическия стол?
— Може да се обзаложите, че е така, освен ако не поработите, за да ви предпазя. Вие сте убили хлапе, мистър Джонс, а съдиите и юристите не харесват това.
— Убих едно чудовище, мистър Стейн. През последните седемдесет години фактически убих много чудовища.
— Разгледах снимките и не забелязах тялото. Добре ги разгледах, на тях изглеждаше като обикновено момче.
— То е чудовище — поклати глава Джонс. — Повечето от тях бяха такива. Някои с изродени глави и може би заслужавам да умра за някое от тях, но не и за него.
Стейн се опита да прикрие реакцията си. Той беше видял снимките. Преди Джонс да беше прекарал порция едри сачми през лицето на Тед, хлапето бе изглеждало като съвсем прилично момче. И ако някой в случая беше чудовище, Стейн бе склонен да приеме, че това е неговия клиент, а не жертвата.
— По-добре ще бъде да пледираме за невменяемост — каза той.
— Както желаете — съгласи се Джонс. — Както и да е, възможно е да съм невменяем.
Стейн гневно захапа химикалката, която държеше.
— Не сте твърдо убеден — рече той. — Ако седите там и кротко се съгласявате с всичко, това няма да демонстрира пред съда вашата невменяемост.
— Тогава какво трябва да говоря?
— Защо не започнете с истината? — заяви Стейн и запокити капачката на химикалката в края на стаята.
— Съгласен съм — рече Джонс, кимайки. — Всичко, което следва да направя относно молбата за невменяемост е да кажа истината. Да започнем от началото: роден съм през 1998.
И той замлъкна, сякаш очакваше нещо, докато Стейн примигваше.
— Изглеждате малко по-възрастен — отбеляза.
— Не, не мистър Стейн — усмихна се Джонс отново с нежната си вбесяваща усмивка. — Хиляда деветстотин деветдесет и осма.
Стейн захвърли и останалата част от химикалката.
— Какво родили сте се в бъдещето? Живели сте обратно като Т.Х. Мерлин?
— Авторът е грешен — отбеляза Джонс. — Като Х.Г. Уелс.
— Марсианец ли сте?
Джонс поклати глава.
— Пътешественик във времето — уточни.
— Ааа, разбирам. Да не сте дошли от бъдещето? — попита Стейн, без да скрива сарказма си.
— Точно така.
— Добре, ще го приема — каза Стейн. — Хайде да чуем историята.
— Тя е твърде проста. През 2020 година аз бях студент първокурсник в университета в Бъркли и някой си от физическия факултет беше изобретил машината на времето. Не знаех нищо за принципа и на действие, а изобретателят и също нямаше намерение да го разяснява, тъй като се страхуваше, че ако някой се озове в миналото и отново я конструира, това би афектирало развоя на бъдещите събития. Той се страхуваше да не би този някой да промени историята на науката. Какъв глупак — направи Джонс кисела гримаса.
— Един от студентите му ли бяхте?
— Аз? Не, по дяволите, не. Следвах история, а не физика. А тези физици бяха дали обявление, че търсят доброволец, който има познания по история. Бях натясно и реших да използвам предлаганите сто долара, после платих с тях сметките си и накрая разбрах, че съм се озовал в 1892 година.
— Преди седемдесет години? — попита Стейн.