— Точно така, преди седемдесет. Вече не мисля, че машината беше калибрирана много добре; не мога да си представя защо той беше подбрал 1892-а. Но аз се оказах там и все още се намирах в Бъркли и не бях в състояние да се придвижа никъде другаде освен във времето. Така че се спуснах надолу, към залива на Сан Франциско — не можах да издържа на желанието да го разгледам преди земетресението от 1906 година! Бях историк или поне исках да бъда такъв, както и да е, а моята специалност беше историята на двайсети век. Бе немислимо да пропусна такава възможност и никак не ме интересуваше дали професорът щеше да се разтревожи от моята намеса в миналото. Уредът, който носех със себе си, бе предназначен да ме върне в къщи и след четиридесет и осем часа трябваше да го направи автоматично, а преди този срок можех да натисна алармения бутон и да извърша същото. Така че аз си въобразявах, че се намирам в безопасност, макар да бях облечен чудато. Притежавах куп стари пари, купени от магазин за колекционери и имах възможност да се снабдя с храна и сувенири, като например със стария ми любим Колт, разбира се по онова време пистолетът беше съвсем нов.
Стейн се размърда на мястото си.
— Очаквате ли да взема всичко това на сериозно, мистър Джонс? — попита.
— Не ме интересува толкова.
За момент Стейн се вторачи в него.
— Тогава продължавайте — каза той.
— Добре, както споменах, през 1892 година се бях озовал в Сан Франциско, всичко наоколо бе толкова поразително, а аз бродех по улиците. Бях купил пистолета и никой не ми досаждаше, когато видях как Уилям Рендолф Хърст излизаше от сградата на Контролния Съвет. Бях виждал стари негови снимки и го познах, освен това го знаех по име, така че нямах съмнения относно личността му и не издържах. Беше някакъв невероятен късмет, макар всичко около мене да не изглеждаше напълно реално, разбирате какво искам да кажа, все още не бях уверен дали се намирам в 1892 година. И не мислех за него като за истинска личност, бих помислил за него по този начин само ако се намирах в опасност. Вместо това, в главата ми се въртеше мисълта за испано-американската война, свързана с тогавашните скандали и съсипаният живот на толкова хора, на които не съм могъл да помогна. А пред мен възникваше чудесна възможност. Затова извадих току-що купения пистолет и го застрелях.
— Кого застреляхте? — попита шокиран Стейн.
— Хърст — отвърна Джонс. — Уилям Рандолф Хърст.
— Кой е той?
Преди думите да излязат от устата му, Стейн знаеше, че е задал глупав въпрос, но те вече се бяха изплъзнали. Беше разбрал, че си има работа с убиец, който без причина и предупреждение бе застрелял момчето, ала не очакваше признание за друго убийство, извършено преди седемдесет години.
Джонс продължаваше да се усмихва на ужасения Стейн, който не можеше да разтълкува усмивката му по друг начин, освен като чувство на наслаждение.
— Никой — отвърна Джонс — Поне сега. Иначе беше син на милионер, който издаваше вестник. Но сега не е никой.
— Къде го застреляхте?
— Правилно — отвърна Джонс. — Точно на улицата. И след като видях как падна с окървавено лице, случилото се и всичко наоколо стана реално, после се затичах и успях да избягам — досега не съм сигурен как го направих. После натиснах алармения бутон, но нищо не се случи. Помислих, че се дължи на неподходящото място, на което се намирах и се върнах в Бъркли — там, където през 2020 година физиците щяха да изградят своята сграда. След това отново натиснах алармения бутон, но все още нищо не се случваше. Изчаках да изминат още два дни, но нищо не се случи и трябваше да изхвърля дадения ми уред. Тогава осъзнах какво бе станало — бях променил миналото и бъдещето, от което бях пристигнал, никога нямаше да се върне. Никога нямаше да се озова в него, защото то вече не съществуваше в същия вид.
— Тогава как дойдохте от него? — попита Стейн.
— Ако ме нямаше мен, то щеше да си остане предишното.
— Но…, не, няма значение. Следователно от това, което разказахте, разбрах, че през 1892 година сте застреляли личността Хърст — Стейн се опитваше да събере разсеяните си мисли. — Но каква е връзката с убийството на момчето?
— Никаква — призна Джонс. — Освен, че обясних защо се намирам тук.
— И ако не го бяхте застреляли, щяхте да се върнете в двайсет и първи век?
— Съвсем правилно.
— Не мисля, че съдът ще повярва в това.
— Няма да стане, ще помислят, че съм смахнат — сви рамене Джонс.
— Така ли? Признавате убийството на личността Хърст, а те трябва да ви вземат за луд? Да не си въобразявате, че ще свърши работа?
— А ще помогне ли, ако призная за други убийства? — попита той. — Въпреки че не ми харесва да ги наричат предумишлени. Мислите ли, че това вече ще свърши работа?