— Удар с обичайния тъп предмет, достатъчно силен, за да направи жертвата безчувствена за около десет минути.
Устата ми пресъхна и сякаш нещо запълзя по гърба ми. Ударът, който беше отправил към Велда, не беше, за да я зашемети. Онова беше убийствен удар, замах с обмислено намерение да умъртви. Отново погледнах телефона. Мег все още не се бе обадила.
Пат се наведе и внимателно разгледа трупа. Ръката му закачи сакото и го разтвори. От джоба на ризата стърчеше чек от „Кон Едисън“, сгънат на две. Пат го разгъна и прочете името:
— Антъни Сика — той ми го показа. — Познаваш ли го, Майк?
— Никога не съм го виждал — адресът му беше от Лоуър Ийст Сайд в Манхатън.
— Късметлия си, че си имал заместник.
— И е ужасно, че Велда не е имала.
Напрежението отново ме обхвана и започнах да дишам тежко, без да го съзнавам. Пат разтърси ръката ми.
— Стига, Майк!
Избърсах уста с опакото на ръката си и кимнах. Медицинският експерт посочи бележката.
— А това е грешната стъпка на неговото его, не мислите ли?
Мъртвецът не може да чете, кой тогава? И кой е Пента?
— Оставяш ни цялото това забавление, докторе.
— Дръжте ме в течение. Много съм заинтригуван. Ще получиш доклада ми утре — когато минаваше край мен ми отправи отново оня син поглед. — Познавам ли ви, сър?
— Майк Хамър — казах аз.
— Чувал съм да ви споменават.
— Това е моята кантора.
— Да — той се огледа, странно критичен. — Кой ви е мебелирал?
— Това е неговото чувство за хумор — поясни Пат, когато експертът излезе. След това повика двама от хората си да се заемат със самия труп.
Отидох до телефона и се обадих на Мег. Телефонният секретар каза, че тя ще се върне в шест часа. Обадих се директно в болницата, но там още нямаха доклад за състоянието на Велда. Никой не искаше да прави предположения.
Мина още час, докато специалистите свършат работата си и тялото беше откарано в гумирания си саван. Пат беше на телефона и когато затвори се обърна към мен и каза уморено:
— Вестникарите току-що са подушили събитието. Още ли са на твоя страна?
— По дяволите, повечето от старите са приятели, но някои от младите са фатални.
— Почакай да прочетат бележката.
— Да, страхотно ще е.
— Още не си ми казал кого си убил, Майк — този път имаше спокойна сериозност в тона му. Въпросът беше прям и прост.
Обърнах се към него и срещнах твърдо погледа му.
— Познаваш всички, на които съм смачквал фасона. Последният беше Джулиъс Марко, кучият син, който беше почти готов да убие онова дете, когато го пипнах. Но това беше преди четири години.
— Колко си застрелял оттогава?
— Съвсем малко. И никой не е умрял.
— Бил си свидетел при два-три случая на Първи отдел за убийства, нали?
— Разбира се. Както и още някои хора.
— Неотдавна ли?
— По дяволите, не. Последният беше преди няколко години.
— Тогава кой ще иска да те убие?
— Не мога да се сетя за никого.
— Дявол да го вземе, някой иска да си повече от мъртъв. Искат да те насекат и да ти забият шиш в главата. Някой е имал работа с теб на обяд, пристигнал е рано, отстранил е Велда и не е трябвало да те чака, защото в кабинета ти е имало човек, когото е взел за теб и вместо теб е приковал горкото копеле.
— И аз си го помислих.
— И сме заседнали, докато не открием досиетата на всички и не получим показанията на Велда.
— Така изглежда — казах аз. — Свърши ли тук?
— Аха.
— Ще запечаташ ли стаите?
Пат сви рамене.
— Няма нужда.
Взех телефона и се обадих на портиера. Казах му какво се е случило и че искам мястото да се почисти. Отговори, че лично ще се заеме с това. Благодарих му и затворих.
— Хайде да идем да хапнем нещо — предложи Пат. — Ще се почувстваш по-добре. След това ще отидем в болницата.
— Няма смисъл. Велда е в безсъзнание, в критично състояние. Никакви посетители. Обаче ще ти кажа какво можеш да направиш.
— Какво?
— Постави едно ченге пред вратата й. Лицето Пента изпусна и двама ни и просто може да поиска втори тур по някого от нас, когато разбере какво е станало.
Пат взе телефона в стаята на Велда и предаде нареждането. Когато затвори, ме попита:
— Какви са ти плановете?
— По дяволите, идвам с теб в апартамента на Антъни Сика.
— Слушай, Майк…
— Не искаш да отида сам, нали?
— Човече, ти си истинска напаст — рече Пат.
Навън ръмеше. Приличаше повече на плюене на небето върху нас. Завършваше така, както беше започнало. Лошо, наистина лошо.
Пат имаше кола без опознавателни знаци на ъгъла. Прекосихме района и се отправихме на юг към Второ Авеню. Настилката беше хлъзгава, ярко оживена от неоновите отражения и широките ивици светлина на уличните лампи. Времето нямаше значение за хората, които живееха тук. Те никога не прекарваха навън достатъчно дълго, за да изпитат досада. Пат не си правеше труд с червената си светлина, просто влизаше и излизаше с автоматична прецизност в и от потока жълти таксита и редки коли.