— Как се чувствахте през седмицата?
— Като бомба със запален фитил. Като на ръба на пропаст. Онзи същия ден направих каквото трябваше в работата.
— А именно?
— Излях чаша вода в системата за вътрешна комуникация.
Психиатърът си записа това в бележника.
— Системата даде ли на късо?
— И още как! Същински Четвърти юли! Господи, стенографките тичаха нагоре-надолу и не знаеха какво да правят! Ама че рев и суматоха беше!
— И за известно време се почувствахте по-добре, а?
— Направо идеално! Тогава ми дойде идеята да стъпча ръчното радио на тротоара. Тъкмо някой крещеше: „Обаждам се от Народен вот номер девет. Какво обядвахте?“, когато помогнах на машинката да предаде богу дух.
— И се почувствахте още по-добре, нали?
— Направо започнах да се кефя! — Брок потърка ръце. — Помислих си, защо пък да не започна една лична революция за освобождаване на човека от някои „удобства“? „Удобни за кого?“, извиках. За приятелите: „Здрасти, Ал, реших да ти се обадя от съблекалнята в Грийн Хилс. Току-що направих страхотен удар! Направо страхотен, Ал! Прекрасен ден. Сега съм си сипал едно уиски. Реших, че ще ти е интересно да го научиш, Ал!“ Удобно за работата — когато съм по работа с колата, шефовете да могат постоянно да бъдат във връзка с мен. Във връзка! Ама че гаден израз. Връзка, как ли пък не. По-скоро вързан! Хванат за гушата. Газен, мачкан и блъскан от ултракъси гласове. Не можеш да излезеш от колата, без да докладваш — „Трябва да отскоча до тоалетната на бензиностанцията“. „Добре, Брок, давай!“ „Брок какво толкова се замота?“ „Съжалявам, сър“. „Следващия път внимавай“. „Да, сър!“… Е, и знаете ли какво направих, докторе? Купих кварта френски шоколадов сладолед и нахраних с него радиостанцията в колата.
— Имаше ли някаква специална причина да изберете френски шоколадов сладолед за предавателя?
Брок се позамисли и се усмихна.
— Защото ми е любим.
— О — каза докторът.
— Казах си — по дяволите, каквото е добро за мен, добро е и за радиостанцията.
— Защо ви хрумна да я нахраните именно със сладолед?
— Денят беше горещ.
Докторът помълча.
— А после какво?
— После — тишина. Господи, прекрасно беше. Проклетото радио трещеше непрекъснато, „Брок, иди там, Брок, направи това, Брок, докладвай, като пристигнеш, Брок, докладвай, като тръгнеш, добре, Брок, един час обедна почивка, Брок, почивката свърши, Брок, Брок, Брок“. Е, тишината бе като да си сложиш сладолед в ушите.
— Явно много обичате сладолед.
— После обикалях и се наслаждавах на тишината. Най-големият, най-приятният, най-мек бархет, правен някога. Тишина. Цял час тишина. Просто си седях в колата, усмихвах се и се наслаждавах на бархета с ушите си. Почувствах се пиян от Свобода!
— Продължете.
— После се сетих за портативната диатермична машина. Взех назаем една и на връщане вечерта я качих в автобуса. А той пълен с уморени служители с ръчни радиостанции, които говорят на жените си, „Сега съм на Четиридесет и трета, а сега на Четиридесет и четвърта, ето я Четиридесет и девета, сега завивам по Шейсет и първа“. Един съпруг ругаеше, „Излизай от бара, по дяволите, прибирай се и започвай да приготвяш вечерята, на Седемдесета съм!“ А по радиоточката пуснали „Приказки от Виенската гора“ и някакво канарче пее за първокласни мюсли. И тогава включих диатермичната машина! Шум! Интерференция! Всички жени откъснати от оплакващите се от тежкия ден мъже. Всички мъже откъснати от жените си, които току-що са видели как децата им чупят стъкло! „Виенската гора“ изсечена, канарчето смачкано. Тишина! Ужасна, неочаквана тишина. Обитателите на автобуса са изправени пред необходимостта да разговарят помежду си. Паника! Абсолютна, животинска паника!