— Сигурен ли си — попита Корбет, сменяйки рязко темата, — че разбойникът не идва никога лично в Нотингам?
— Защо питаш?
— Защото мисля, че по-лесно можем да го заловим с хитрост, отколкото със сила. Негово величество кралят настоява да го хванем. Щом тази заплаха бъде премахната, Едуард ще влезе в сражение с шотландския бунтовник Уилям Уолъс. — Корбет погледна към Ранулф и си спомни странното съдържание на съобщението, което беше получил от Париж. Затвори очи. — Да, както казах, кралят има нужда пътищата на север да бъдат безопасни за преминаването на войската му и обоза, затова Робин Худ трябва да бъде убит.
— И как ще стане това? — подигравателно се усмихна Бренууд. — Ти и твоите двама прислужници ли ще го направите?
— Не — отвърна Корбет засегнат. — Чувал ли си за сър Гай от Гизбърн?
— Да, той притежава земите до Стифорд на границата с Ланкашър. Беше шериф тук по време на предишните грабежи на Робин Худ.
— Гай предложи услугите си на краля и той ги прие. Никой не познава гората по-добре от Гизбърн. В момента той е в Саутуел с дузина опитни лесничеи и шестдесет стрелци. — Корбет с удоволствие видя как надменното изражение на Бренууд се стопи. — Кажи ми — продължи той бързо, — какво знаеш за разбойника?
Бренууд изглеждаше смутен от споменаването на Гизбърн и Корбет мислено се наруга за глупостта. Сега излизаше, че кралят няма доверие на шерифа, а и присъствието на Гизбърн трябваше да се пази в тайна.
— Робин от Локсли — бавно започна Бренууд, събирайки мислите си — е по произход йомен. Наследи малкото имение Локсли заедно с полята край него и правото да ползва пасбищата. Като младеж се бил в кралската войска в Уелс, където се научил отлично да си служи с лъка.
Корбет кимна. Познаваше мощта на това оръжие, което английските стрелци използваха все повече вместо арбалетите. Дълъг колкото човешки бой, изработен от полиран тис, с него се изстрелваха стрели, дълги близо метър, които можеха да пронижат ризница.
— Робин от Локсли е роден за воин — обясни Бренууд. — След като участвал във войните при царуването на стария крал, се върнал в Локсли, където влязъл в бой с местните лесничеи. Говори се, че те били убили баща му. Робин убил трима от тях и потърсил убежище в Шъруудската гора.
Корбет слушаше внимателно — онова, което Бренууд разказваше, съвпадаше с наученото от него в Уестминстър.
— Робин бил опитен стрелец — продължи Бренууд, — добър войник, който познавал горските пътеки като петте си пръста. В гората към него се присъединили лейди Мериън от Лидсфорд и францисканец по прякор отец Тък Корбет погледна към отец Томас, който му се усмихна в отговор.
— Не всички монаси са Божии хора — остроумно отбеляза той. — Отец Тък беше разбойник, който излежаваше присъдата си в Копмънхърст близо до Фаунтиндейл. Когато кралят помилва Робин Худ, Тък беше изпратен на хляб и вода в един от нашите манастири в Корнуол, където по-късно умря.
— Нещо друго? — попита Корбет.
— И други се присъединили към Робин — обади се Ротбьоф. — Един гигант, по-едър и от Нейлър, с прякор Малкия Джон, и бившият войник и първи помощник на Робин, Уил Скатлок или както му казват, Аления.
— Имай предвид — прекъсна го Бренууд, — че Робин от Локсли не е обикновен разбойник. Той налага на хората си определени порядки и не закача селяните или онези които могат да го предадат. Ограбва духовници или лордове, а онези, които не може да сплаши да мълчат, подкупва — Бренууд сви рамене. — Останалото знаеш. Преди шест години негово величество кралят дойде на север. Помилва Робин и хората му, дори — добави той горчиво взе разбойника на служба при себе си. Заедно с хората а Робин участва в похода срещу Шотландия.
Корбет вдигна ръка.
— Виждал съм го — промърмори той. — Висок мъж с мургаво лице и гарвановочерна коса. Под наметалото с кралските цветове винаги се обличаше в зелено. Беше командир на отряд кралски стрелци. Имаше жестоко лице — замислено каза Корбет. — Напомняше ми на ловец-сокол. Но стига за това — заключи той. — Какво предлагаш да направим сега, сър Питър?
— Утре сутринта — отвърна помощник-шерифът — възнамерявам да отида с отряд войници в Шъруудската гора. Предлагам ти да дойдеш с нас, сър Хю.
— Безопасно ли е това? — попита Корбет.
— Не, мастър писарю, не е. Но какво мога да направя? Да се крия в замъка като вдовица в траур? Аз съм кралският наместник в тази област. Не мога да позволя на Робии Худ да петни авторитета на краля.