— Не е ли по-добре да изчакаме Гизбърн?
— Гизбърн да прави, каквото иска! — отсече Бренууд. — Искаш ли сега да видиш стаята на Веки?
Корбет кимна и Бренууд освободи останалите, с изключение на Нейлър, и ги поведе по спираловидно каменно стълбище към втория етаж. Стаята на убития шериф още беше запечатана и заключена. Бренууд махна восъчния печат, отключи вратата и покани Корбет да влезе.
Спалнята беше запусната като останалата част от замъка. Голямо очукано легло с дебели вълнени завеси заемаше по-голямата част от пространството. В долната му част се намираше дълъг, обкован с желязо сандък. Имаше маса, няколко стола и два други сандъка, а в единия ъгъл се издигаше дървен умивалник, върху който стоеше голяма калаена купа с вода. От другата страна на стаята се виждаше сламеник, поставен върху две дървени магарета и покрит с няколко вълнени одеяла.
— Там ли е спал Льокроа? — попита Корбет. Бренууд кимна. Корбет разрита мръсните рогозки и застана в центъра на стаята. Тя беше почти гола, напомняше на монашеска килия. Стените бяха варосани, а единствените прозорци бяха три тесни прореза за стрелба на отсрещната стена. Бренууд запали евтина маслена лампа и я подаде на Корбет, който отиде до леглото и дръпна завесите. Възглавниците, постелите и одеялата бяха избелели и мръсни. Бренууд беше прав. Явно сър Юстас Веки се беше занемарил през последните си дни. Корбет огледа постелите, възглавниците и одеялата, но не усети нищо, освен мирис на застояла пот. После се зае с бокала, в който още имаше малко вино, но то изглеждаше безвредно, както и няколкото сладкиша върху калаената чиния в средата на масата. Над тях бръмчеше рояк мухи. Корбет събра смелост, затвори очи, лапна един и го задъвка внимателно, докато не му се повдигна от сладост. Отиде до един от тесните прозорци и го изплю, а после избърса устни с опакото на ръката си.
— Ранулф! Малтоут! — нареди той. — Огледайте рогозките.
Докато те се занимаваха с това, Корбет опита водата, вече преседяла и покрита с мръсотия.
— Господарю — обади се Ранулф, — нищо не открихме. Корбет погледна студено към Бренууд.
— Прав си, сър Питър. Тук няма нищо. Как тогава е бил отровен Веки?
— Не съм лекар. Маре каза, че отровата трябва да е била силна. Бучиниш, арсеник или напръстник.
Корбет взе кърпата от умивалника. По нея имаше следи от пръсти и той долови мириса на сладкишите. Спомни си раните около устата на Веки.
— Ранулф, какво ще стане, ако имаш струпеи и си избършеш устата с кърпа?
— Тя често ги разчопля и започват отново да кървят.
— Значи Веки определено е използвал тази кърпа. По нея има следи от кръв. — Корбет махна с ръце ядосано. — Тук няма нищо — промърмори той. — Бог знае как е бил убит Веки.
— Ела — повика го сър Питър почти радостно. — Сър Хю, сигурно си уморен. Нека те разведа из замъка, а после ще си починеш.
Корбет се канеше да откаже, но осъзна, че огледът на замъка ще му бъде от полза и всички последваха Бренууд три етажа нагоре, за да излязат на укрепленията. Сър Питър застана до назъбената стена и Корбет заслуша с половин ухо описанието на останалата част от замъка. Наслаждаваше се на хладния вятър и красотата на залеза. Изведнъж нещо в думите на сър Питър привлече вниманието му. Той проследи накъде сочи ръката му и се загледа на север, отвъд отрупаните къщи и улици на Нотингам, към необятното море от горска зеленина, което се простираше, докъдето стигаше погледът.
— Разбираш ли проблема, сър Хю? Как можеш да заловиш някого в такова огромно пространство? Конниците не вършат работа, а пешаците се боят. Там може да се скрие цяла войска и лесно можеш да попаднеш в засада.
— Разбойникът използва ли коне? Сър Питър се усмихна злорадо.
— Там е неговата слабост. Тъй като не може да язди добре, предпочита да ходи пеш. Разбира се, между дърветата конниците са безполезни.
После сър Питър поведе Корбет и другарите му надолу по стълбите. Минаха по прашни коридори, под арки, украсени със зигзаговидни орнаменти и излязоха на двора. Във вътрешния двор миеха импровизирания ешафод. Зад него прибираха обезглавените трупове на престъпниците в сандъци за спрели и заковаваха капаците, преди да ги погребат в градските гробища. Сивокоса жена оплакваше мъртвеца в един от тях, докато привикналите войници събираха отрязаните глави като тикви и ги прикрепяха на колове, които щяха да побият край крепостните стени.
Полуголи деца играеха в прахта, без да обръщат внимание на ужасиите край тях. Ковачите работеха здраво, огньовете в ковачниците горяха буйно, а шумът от ударите на чукове по наковални беше оглушителен. Пилета ровеха за някое зрънце в надпревара с мършави мръсни прасета. Жени перяха дрехи в бъчви с мръсна вода, а малко момиченце, въоръжено с пръчка, се опитваше да събере гъските, уплашени от лая на едно куче. Във външния двор няколко войници се упражняваха лениво, докато не се появи Нейлър. Тогава се спуснаха енергично срещу стълбовете с въртящите се мишени и натъпканите със слама дрехи, привързани към колове. Замъкът беше военно укрепление, обкръжено от стени. Крепостта беше в средата му, а войниците от гарнизона със семействата си спяха в стаи и външни постройки, издигнати до стените. Тук имаше всичко — Корбет видя постройки за домашни птици, малък зайчарник, от който зайчарят осигуряваше прясно месо и голям гълъбарник, разположен в началото на малка овощна градина. Макар че всички изглеждаха заети с обичайните си задачи, Корбет имаше чувството, че крепостта е под обсада, сякаш гарнизонът не смееше да излезе извън портите.