— Колко войници имаш тук?
Бренууд спря и погледна към червенозлатистото небе.
— Пълен гарнизон. Един рицар, петима сержанти, ръководени от Нейлър, двадесет конни алебардисти, трийсети пешаци и още толкова стрелци.
Корбет погледна към крепостната стена отгоре, където знамето на сър Питър — три златни замъка върху черен копринен фон — се вееше дръзко на вечерния вятър.
— Мислиш ли, че е разумно да влезем утре в гората?
— Както казах — отсече Бренууд, — нямам друг избор. Трябва да покажа, че не ме е страх от този разбойник. Но ела да видиш избите.
Той ги въведе обратно в крепостта през обкована с желязо врата до тъмните, мрачни подземия, доста по-високи от човешки ръст, които се простираха под крепостта. В тях имаше малки ниши. Две мършави котки ловуваха в мрака, докато сър Питър ги превеждаше покрай бъчви с вино, бурета с ейл, пристегнати с железни обръчи, чували със зърно и други провизии.
— Ти каза, че имало тайни входове — напомни му Корбет.
Сър Питър, който беше взел факла от скобите на стената, ги подкани към една ниша, отмести чувал със зърно и им показа един капак на пода.
— Както обясних, замъкът е построен върху скала, прорязана от тунели и проходи. Това е един от входовете.
— Това не прави ли замъка уязвим?
— Не. Ако започне обсада, тези входове ще бъдат запечатани.
Той ги поведе обратно нагоре по стълбите и нареди на Нейлър да им покаже стаята, казвайки, че има други задължения.
Корбет не обърна внимание на това незачитане. Нейлър ги заведе до стаята им на втория етаж на крепостта, в същия коридор, където се намираше спалнята на сър Юстас. Помещението беше дълго, ниско и с почернели греди на тавана, но сравнително чисто. Каменният под беше преметен и покрит с прясна тръстика, още зелена и гъвкава. Постелите и одеялата на леглата също бяха чисти. Имаше сандъци и ковчежета, някои заключени, маса, плетен стол, пейка и няколко столчета. Стените бяха наскоро варосани, макар и доста набързо — работниците бяха замазали умрелите по тях мухи и едва бяха покрили неумелото изображение на лъв, рисувано от някой отдавна споминал се художник. Имаше куки, където да окачат дрехите си и голямо черно разпятие, на което беше увиснала разкривената, измъчена фигура на Христос.
Щом Нейлър излезе, един прислужник донесе дървен поднос с кана студен ейл и чаши. И тримата пиха жадно, после започнаха да вадят багажа от дисагите си. Корбет видя, че Малтоут взима бойния му колан, за да го остави на леглото.
— Недей — нареди му той.
Младежът го изпусна, сякаш пареше, а Ранулф се усмихна.
— Казвал съм ти и преди — прошепна му той, — че старият господар „Кисела физиономия“ мрази да пипаш оръжие.
— Чух те, Ранулф — извика Корбет през рамо. — Малтоут, ти си най-добрият ездач, когото познавам, но знаеш заповедите ми. Никога в мое присъствие не докосвай меч или кама. Ти си по-опасен от някой пиян войник, който размахва оръжието си из препълнена кръчма. — Корбет го погледна подозрително. — Нали не носиш кама?
Кръглоликият коняр го погледна с широко разтворени детски очи, изпълнени със страх.
— Добре — промърмори Корбет. — Тогава довърши разопаковането на багажа си. После слез в килера. Поискай или си вземи нещо за ядене и пиене и иди с коня си до Саутуел. Показах ти пътя, когато влизахме в Нотингам. Когато стигнеш до кръстопътя, тръгни на юг към Нюарк. Ще намериш сър Гай от Гизбърн в странноприемницата „Змията“. Кажи му, че сме пристигнали в Нотингам и утре ще влезем в гората. Но той не бива да мърда оттам, докато не е говорил с мен. Доведи го тук, но не в замъка, а го помоли да отседне в хана в подножието на скалата. Как се казваше?
— „Пътят към Йерусалим“ — обади се Ранулф.