— „Тримата крале отиват в кулата на двамата глупаци с двама конници“. Какво означава това, Ранулф?
Прислужникът му продължаваше да гледа мрачно през прозореца.
— Липсва ли ти Лондон? — попита Корбет. — Или може би още страдаш по лейди Мериън Невил?
Ранулф чу господаря си, но продължи да гледа навъсено към слънцето, опитвайки да овладее гнева, който бушуваше в душата му. Беше обичал лейди Мериън Невил с цялото си същество — черната й лъскава коса, устните, които се бяха притискали към неговите, когато го покани в леглото си и уви хладното си бяло тяло около неговото. После го беше зарязала, както би направила с досадно ръкоделие. Пърхайки с мигли, беше казала, че трябва да се върне на север заедно с Ралф Дейкър, когото представи за далечен роднина. Ранулф знаеше, че го лъже: Дейкър беше придворно конте с къдрава, фризирана коса, тесни панталони, обувки в катарами и син подплатен елек, който свършваше точно над внушителната издутина между краката му. И така лейди Мериън беше излязла от живота на Ранулф, оставяйки го да кипи от недоволство. Той погледна през рамо към Корбет. Сърдечните му неволи си бяха негова работа.
— Не става дума само за лейди Мериън! — отсече той.
— За длъжността на писар ли говориш?
— Да, мастър. Благодарение на теб аз владея добре френски, испански и познавам протокола, но кралят все още отказва да ми даде това място.
— Играе си с теб — отвърна Корбет. — Иска да те изпита.
Ранулф се изсмя подигравателно.
— Благодаря, господарю, но подозирам, че и мястото на писар ще ми избяга, както лейди Мериън Невил.
Корбет отиде при него, хвана го за раменете и го разтърси.
— Това ли е прочутият Ранулф-ат-Нюгейт, любимецът на жените, безстрашният боец? Имам нужда от теб, Ранулф, а ти си се облегнал на стената като някоя нещастно влюбена слугиня.
Зелените котешки очи на Ранулф светнаха от гняв.
— Вярно е! — изръмжа Корбет. Отиде до разпятието и сложи ръка върху него, а другата вдигна за клетва. — Аз, сър Хю Корбет, пазител на кралския печат, тържествено се заклевам, че ако ми помогнеш в задачата, ако разгадаеш това проклето писмо, ти, Ранулф-ат-Нюгейт, ще присъстваш на службата в параклиса „Свети Стефан“в Уестминстър, където ще бъдеш приет за писар и ще получиш своята плата и роба.
Ранулф умееше да съзира възможностите и веднага се усмихна.
— Защо си губиш времето, господарю? Нямаше нужда да се кълнеш.
— Напротив! — отвърна Корбет и седна отново на масата. — Но да оставим засега писмото и да се съсредоточим върху предстоящите дела. — Той взе чисто парче пергамент и започна да пише.
— Първо, Робин от Локсли, Робин от Зелената гора, Робин Худ е бил и е престъпник. Той е опитен стрелец, добър командир, бил е помилван веднъж, но се е върнал в гората, за да продължи да плячкосва. Според Уилоуби, в бандата му има една жена и огромен мъж. Значи лейди Мериън от Лидсфорд и някогашният му другар Малкия Джон трябва отново да са се присъединили към него.
Ранулф седна срещу него.
— Този Робин — обади се той — се е върнал, за да си отмъсти. Не само граби, но убива и осакатява хората. Нападението върху бирниците е било особено кърваво. Той има пръст в убийството на Юстас Веки и се е опитал да убие Бренууд.
— Но защо? — размишляваше Корбет. — Защо са тези убийства? За какво е това лично отмъщение?
— Може би Робин е очаквал нещо повече, след като са го помилвали.
— Второ, хората от замъка — продължи да пише Корбет. — Какво мислиш за тях, Ранулф?
— Бренууд мрази Робин. Нейлър е грубиян и негодник. Отец Томас… — Ранулф сви рамене. — Знаеш какви са свещениците. Както и да е, Ротбьоф е онзи, който ме озадачава. Забеляза ли, господарю, че двата пръста на дясната му ръка са силно загрубели и носи кожена лента на лявата?
— С други думи, той е професионален стрелец. Ами Льокроа? — попита Корбет.
— Слабоумен, който е бил силно привързан към господаря си.
— А смъртта на Веки?
— Бог знае как е бил отровен, господарю. Но съм съгласен, че в замъка има предател. Бренууд може би знае кой е — Нейлър, отец Томас или дори нашият приятел Ротбьоф.
Корбет взе друго перо и в този миг чу викове от укрепленията. В същото време нещо изсвистя във въздуха и стрела с железен връх се заби в отсрещната стена. Той замръзна на мястото си, когато виковете отвън се засилиха и други стрели влетяха в стаята. Ранулф хвана господаря си и го събори на пода. После погледна към прозореца. Чу как нещо тупна глухо в стената отвън и видя струи кръв върху перваза на прозореца. Чу се шум от тичане по коридорите и Нейлър извика пред вратата: