— Сър Хю, нападнаха замъка!
ГЛАВА ТРЕТА
Корбет и Ранулф отвориха вратата и изтичаха в коридора. И двамата бързо запасаха бойните си колани и последваха Нейлър надолу по стълбите. Във вътрешния двор цареше суматоха. Войници тичаха по стълбите към крепостните стени. Пищящи жени дърпаха борещите се деца. Кучетата лаеха близо до конюшните, а едно се търкаляше на земята със забита в гърба стрела. Бренууд дотича бързешком, облечен в лека броня, с меч в ръка.
— Негодник! — изкрещя той пребледнял. — Този проклет разбойник има наглостта да ни нападне тук! За Бога, сър Хю, стой вътре.
И преди Корбет или Ранулф да възразят, той направо ги избута в крепостта. Те стояха в задушния мрак, наблюдавайки как сенките се удължават, докато Бренууд, Нейлър и останалите войници от гарнизона се опитваха да въведат ред. Хората бяха прибрани от дворовете, виещото куче — убито. Влязоха двама войници, носейки трети, ранен със стрела в рамото. Измина час преди Бренууд да се появи отново с мрачно лице, обляно в пот. В ръката си носеше мръсно ленено платно.
— Нападението свърши — промърмори той и се усмихна безрадостно. — Един ранен войник и едно убито куче. Най-голям удар понесе гордостта ни. И неговата — той ги въведе в залата, остави платното на земята и внимателно го развърза. Корбет се задави, а Ранулф тихо изруга. В него лежеше отрязана глава. Едната страна на лицето беше смазана, очите — изцъклени, косата — окървавена. Беше трудно да се прецени на колко години е била жертвата или как е изглеждала приживе.
— Мили Боже! — въздъхна Корбет. — Сър Питър, видях достатъчно. Кой е той?
— Хобуел. Беше ми оръженосец.
Бренууд подритна встрани кървавия вързоп. После отиде до малката маса, наля вино в три чаши и изръмжа на Нейлър да отнесе главата.
— Къде? — попита той.
— За Бога, човече! — изрева Бренууд. — Кого го е грижа! Зарови я.
Щом Нейлър излезе, Бренууд им поднесе виното. Седнаха на пейка на масата върху подиума.
— Кой беше Хобуел? — попита Корбет. — Разбрах, че ти е оръженосец, но защо са постъпили така с него?
— Преди седмица — започна Бренууд — Хобуел се престори, че е разбойник, който търси убежище в гората. Трябваше да се присъедини към бандата. — Шерифът сви рамене. — Останалото ви е ясно. Бил е предаден и Робин Худ ни праща отговора си.
Един войник влетя в залата.
— Сър Питър — извика той задъхано, — новини от града. Пет или шест разбойници с качулки и маски са извършили нападението от една каруца. Под балите със слама открихме малък катапулт.
— Катапулт!? — прошепна сър Питър. Войникът безпомощно сви рамене.
— Каруцата е още там, но разбойниците са избягали. Войникът излезе. Сър Питър обхвана лице с дланите си.
— Значи Хобуел е бил предаден — възкликна Корбет, — разбойниците са го обезглавили и са изстреляли главата му заедно с облак стрели, две, от които едва не ни улучиха.
Сър Питър вдигна глава.
— Добре дошъл в Нотингам и привет от Робин Худ на кралските пратеници! — Той огледа залата. — Виж — прошепна безпомощно. — Виж колко тъмно става.
Корбет проследи погледа му и забеляза как последните слънчеви лъчи проникват през прорезите на стената.
— Мразя това място — продължи Бренууд. — То е прокълнато и обитавано от духове. На никого не е донесло късмет. Преди сто години дядото на сегашния ни крал обесил двадесет и осем уелски момчета заложници, заради въстанието в Уелс. Оставили ги да висят от крепостните стени. Хората казват, че духовете им още бродят тук и носят нещастие. Гай от Гизбърн ще го потвърди. Сър Юстас също си изпати, а сега е мой ред.
Мрачните думи на Бренууд бяха прекъснати от Нейлър, който влетя в залата.
— За Бога, елате!
— Какво има?
Той се облегна на стената, едва поемайки си дъх.
— В избите — Льокроа се е обесил!
Те го последваха надолу по стълбите в мрачното подземие.
— Слязох да изнеса буре с ейл — обясни Нейлър, посочвайки свещта, закрепена в една ниша.
На светлината на потрепващия пламък тялото на Льокроа изглеждаше още по-ужасно, увиснало от гредата, то сякаш танцуваше кървав танц. Корбет и останалите гледаха, ужасени от гротескната гледка — очите на трупа бяха изскочили, езикът — прехапал, вратът и главата — изкривени под странен ъгъл, панталоните — мокри от урина.
— Доведи доктор Маре и отец Томас! — нареди Бренууд.