— Колко навътре ще яздим, сър Питър?
— Докъдето стигнем за час-два. После ще се върнем обратно. Не търсим никого. — Докато говореше, шерифът също се взираше в сенките от двете страни на пътеката. — Трябва да им покажем, че не сме просто посетители от замъка. — Той сви рамене. — Кой знае? Може пък да имаме късмет и да заловим нещо в храстите.
Походът продължи, от време на време разузнавачите се връщаха и докладваха на Бренууд. Понякога пресичаха гостоприемни полянки, където сенките не бяха толкова заплашителни и Корбет си спомни за легендите, които разказваха за Малкия народ от тъмната гора, страховитите истории за таласъми и елфи. Осъзнаваше, че гората е напълно различен свят от онзи, в който живееше той. Кралските заповеди и закони нямаха нищо общо с нея. Той се вцепени и стомахът му се сви от ужас, когато един огромен елен, вирнал рога, изскочи от дърветата пред него. Самецът погледна надменно към ездачите, преди безшумно да потъне в сенките.
Сър Питър вдигна ръка, колоната спря и той се озърна.
— Сега разбираш ли за какво ти говорех, сър Хю? Той се канеше да даде заповед да продължат напред, когато от мрачните глъбини на гората се чу пронизителен и скръбен звук на ловджийски рог. Подплашени, конете се размърдаха, войниците замърмориха и извадиха мечовете си. Свистенето на желязото прозвуча неестествено силно. Стрелците приготвиха лъковете си. Звукът от рога заглъхна само за да прозвучи по-наблизо и по-силно от другата страна на гората. Облак стрели връхлетя върху тях. Сър Питър извади меча си и Корбет го последва. Ранулф беше обезумял от страх. Нейлър изкрещя някаква заповед и стрелците отвърнаха на огъня, докато конниците се опитаха да се прикрият зад щитовете си. Ранулф скочи от коня и се промуши между подплашените коне.
— Няма никой! — извика той. — Не виждам негодниците!
Викът му бе последван от странен шум — като от пърхане на птица. Един войник, свалил щита си, се загърчи, улучен от стрела в гърдите, а неспокойният въздух отново бе пронизан от летящата смърт. Конник се свлече на земята в предсмъртна агония, пронизан в гърлото, точно над бронята. Корбет обърна коня си.
— Сър Питър! — извика той. — Бързо!
Съзря сенки, които се носеха между дърветата, но въпреки свистящите стрели, се изправи на стремената и посочи към тях. Бренууд извъртя увенчаната си с огромен шлем глава и проследи погледа му.
— Ще ни обкръжат! — изрева той.
Свали шлема си и нареди на Нейлър да изсвири три пъти с рога — сигнал за отстъпление. Колоната не чака втора покана. Ранулф скочи на коня си и последва Корбет по пътеката сред свистящите стрели, една, от които отскочи от високия рог на седлото му. Предупреждението на Корбет беше дошло точно навреме, защото разбойниците се приближаваха, опитвайки се да обградят колоната. Стрелците на шерифа тичаха или се вкопчваха в стремената на ездачите. Цареше неописуема суматоха. Един кон, обезумял от страх, се изправи на задни крака и захвърли ездача си в близкия храсталак. Мъжът се изправи и докато се чудеше какво да предприеме, една стрела го улучи в устата.
Най-накрая, макар и в безпорядък, отрядът успя да се отдалечи от мястото на засадата. Сър Питър нареди всички да спрат, освен Нейлър, който тръгна назад по пътя, за да подбере неколцината изоставащи.
— Не можем да спираме, сър Питър! — задъхано каза Корбет.
— Ще се оттеглим в боен ред — отвърна шерифът, оглеждайки лекото порязване върху опакото на ръката си.
Нейлър се върна. Конниците обградиха стрелците с вдигнати щитове и сър Питър поведе своя окървавен и дезорганизиран отряд навън от оредяващата гора. Едва когато излязоха на обсипана с маргаритки поляна, спряха да починат. Войниците превързаха набързо раните си и провериха оръжието. Сър Питър седеше мрачен на земята, хванал юздите на коня си. Най-накрая погледна с неприязън към Корбет и Ранулф, които седяха на седлата.
— Мастър писарю, нали сега няма да кажеш, че си ме предупредил?
— Колко души загубихме? — рязко попита Корбет.
— Можеше да бъде и по-зле — отвърна Нейлър. — Един алебардист, двама стрелци и трима конника.
Сър Питър изруга.
— Кажи на хората да слязат от конете. Ще заобиколим и ще влезем в града през страничната порта.
Корбет и Ранулф вървяха с останалите, докато войниците на сър Питър се затътриха обратно по улиците, водейки уморените, запенени коне. Хората не бяха по-добре от конете. Един беше тежко ранен, останалите имаха по-леки наранявания. Раненият — улучен от стрела точно под коляното — се олюляваше на коня с пребледняло лице. Едва ли щеше да остане в съзнание, ако един от другарите му не беше извадил главата на стрелата, почистил раната му с вино и стегнал здраво кървящата рана с парче плат.