Корбет благодареше на Бога, че е невредим. Ранулф изглеждаше доволен, че се е измъкнал от гората.
— Изглеждаш ужасно — прошепна той на Корбет, загледан в разрошената му коса и изподраното от клони лице.
— Всички можехме да загинем! — възкликна Корбет. — Това беше глупаво. Освен това срещата не беше случайна. Разбойниците ни причакваха. — Той повиши глас. — Сър Питър!
Шерифът се приближи.
— Кой би могъл да ги предупреди — попита Корбет, — та да ни направят засада?
Бренууд поклати глава.
— Не знам, сър Хю, но ако разбера, ще ти кажа, преди да обеся този негодник!
Въпреки мерките на Бренууд, прибирането и състоянието им не останаха незабелязани. Новината за поражението им ги беше изпреварила по някакъв начин и гражданите се тълпяха от двете страни на пътя, който водеше към страничната порта. Корбет го понесе с безразличие, но съчувстваше на шерифа, който също чуваше кикотенето и приглушения смях. Унижението на сър Питър беше пълно. Той седеше на коня си като човек, когото водят на смърт, а не като кралски наместник.
Щом влязоха в замъка, лекарят и брат Томас се спуснаха към тях. Първият се погрижи за ранените, а монахът се зае със сър Питър. Отведе го внимателно вътре, шепнейки му кротко, сякаш утешаваше ученик, набит от другарите си. Корбет хвърли юздите си на един коняр и за миг остана с Ранулф, наблюдавайки как войниците разседлават конете си и прибират оръжията. Когато новината за завръщането и загубите им се разпространи, оплаквачките завиха и Корбет се обърна е отвращение.
— Ела, Ранулф. Това е кралски замък в графство Нотингам, а не част от шотландския поход.
Върнаха се в стаята си, където се измиха и почистиха раните си.
— В момента е най-добре да се държим настрана — промърмори Корбет, отпуснат на леглото. — Едва ли сър Питър ще иска да му се мяркаме пред очите днес.
Ранулф седна на едно столче и задъвка устната си.
— Господарю, кой би могъл да е предателят?
— Всеки — отвърна Корбет. — Всеки в този замък, който е знаел къде отиваме. Сър Питър искаше да покаже силата си, но дали си струваше?
— Но как ще заловим разбойника? — попита Ранулф. Той отиде до прозореца, но предпазливо застана встрани, защото не беше забравил вчерашното нападение.
— Нашият мил Робин — саркастично забеляза Корбет — няма да бъде заловен със скитане в гората. Нямам никакво намерение да се връщам там и да чакам някоя стрела да ме улучи в гърлото. Трябва да го накараме да излезе от гората, но каква примамка бихме могли да използваме?
— Има и друг начин — започна Ранулф. — Ако откриеш кой е шпионинът му в замъка…
Корбет седна.
— Странно е, че го казваш. Забеляза ли, че Нейлър беше с нас в гората, Маре и брат Томас ни посрещнаха, но мастър Ротбьоф изобщо не се появи?
— Смяташ ли, че той би могъл да е предателят?
— Възможно е. Не скърбеше особено за смъртта на сър Юстас и, както забеляза ти, умее да си служи с оръжието. Тогава защо не дойде с нас или поне не ни посрещна? — Корбет загриза нокътя на палеца си, после се усмихна на разрошения си блед прислужник. — Не се тревожи, Ранулф, едва ли ще се върнем в гората, но ти си прав. Ако заловим предателя, ще премахнем най-важния съюзник на Робин Худ и което е по-важно, вероятно ще обесим убиеца на сър Юстас и бедния Льокроа. — Корбет спусна крака от леглото. — Да се хващаме на работа.
— Какво ще правим?
— Вече не можем да разпитаме Льокроа. Той се отправи при създателя си. Затова нека си представим, че сме актьори от пиеса и да изиграем отново действията на Веки през нощта, когато е умрял. В същото време ще повикаме Ротбьоф.
Корбет напълни чашата си с вино и слезе в залата. Тя беше пуста с изключение на един слуга, когото той изпрати за Ротбьоф. Част от гарнизона се беше събрала на групи в двора, за да чуе за поражението в гората, други чакаха да превържат раните им или, подобно на сър Питър, се бяха усамотили и ближеха раните си.
Корбет отиде до масата на подиума.
— Доколкото знаем, Веки си е тръгнал оттук, последван от Льокроа и Маре. — Той отиде до вратата. — Шерифът носел чаша вино, която били опитали на масата, както и всичко останало, което сложил в уста. Качил се в стаята си. Никой от останалите в замъка не е пострадал, с изключение на сър Питър, който се върнал за своята чаша. Виното имало странен вкус и той го изхвърлил. — Корбет тръгна нагоре по стълбите, следван от Ранулф. Спряха пред стаята на Веки. — Какво е станало после?