Облегна се на стената и се загледа в един кожар, който седеше точно до вратата и сръчно съшиваше парчета къртича кожа. Ранулф затвори очи. Можеше да стои в някоя тъмна уличка на Съдърк, без да му трепне окото, но онази гора, със зеления си полумрак и загадъчните шумове, винаги щеше да го изнервя. Той лениво се замисли за убийствата в замъка, а после за загадъчния шифър: Трима крале отиват в кулата на двамата глупаци с двама конници.
— Да можех да разкрия тайната — промърмори той под нос.
После се сети за майстора на гатанки, отвори очи и се усмихна на мисълта, която внезапно го споходи.
— Значи дойде за каната ейл?
Ранулф вдигна поглед, когато Рахиър седна срещу него, последван от мълчаливата си сестра.
— Движите се като сенки — забеляза Ранулф и протегна ръка.
— Понякога се налага. Как се казваш, страннико?
— Ранулф-ат-Нюгейт, прислужник на сър Хю Корбет.
— Не съм чувал за него.
Внезапно Алиша се разсмя. В очите й проблясваха дяволити пламъчета. Ранулф не смееше да я погледне, толкова беше красива. Рахиър щракна с пръсти.
— Две чаши от най-хубавия ейл и чаша бяло вино — но не от гадната ти помия, и да бъде студено.
Угодничещият кръчмар избърса потното си лице с ръка и шета, сякаш Рахиър беше знатен благородник.
— Явно много те уважава — забеляза Ранулф.
— Би трябвало. Наехме най-хубавите му стаи и му плащаме добре.
— Толкова добре ли печелиш от гатанките?
Рахиър разпери ръце и Ранулф внезапно забеляза, че едното му око беше зелено, а другото — кафяво и леко кривогледо, което му придаваше плашещ вид.
— Всички обичат загадките, главоблъсканиците, гатанките.
Кръчмарят забърза към тях с ейла и виното.
— Кажи ми — Рахиър потупа Ранулф по коляното, — къде си научил гатанката за окото?
— Мама ми я каза.
Рахиър се облегна назад и отпи от чашата си.
— Ти не я беше чувала, нали, Алиша?
— Не, братко.
Гласът на младата жена беше нежен и мелодичен. Докато отпиваше изискано от чашата, Ранулф й хвърли жаден поглед. Всичко у нея беше изящно и съвършено. Напомняше му на красивата статуетка от слонова кост, която беше зърнал в стаята на краля. А очите й… През живота си Ранулф не беше виждал такъв леденосин цвят. Отмести поглед и се овладя.
— Знаеш ли още такива гатанки? — попита Рахиър. — Казвам ти, Ранулф, ние черпим с ейл всеки, който ни каже гатанка, която не сме чували досега, но минаха три години, откакто съм го правил. Ще разказвам твоята на север — продължи той. — Надяваме се да прекараме Архангеловден в двора на милорд Антъни дьо Бек, епископа на Дърам.
— Има една гатанка — колебливо подхвана Ранулф. — Малко хора я знаят.
Рахиър хвана чашата с две ръце и се приведе напред. Странните му очи блестяха от вълнение.
— Зад думите й е скрита тайна. — Ранулф затвори очи.
— Тримата крале отиват в кулата на двамата глупаци с двама конници.
Рахиър направи гримаса.
— Това ли е всичко? Ранулф сви рамене.
— Само това знам.
— Кой я е измислил?
— Не знам — излъга червенокосият, — но ако успееш да я разгадаеш или да разкриеш за какво се отнася — той отвори кесията си и сложи две сребърни монети на масата, — тези ще бъдат твои.
Майсторът на гатанки протегна ръка.
— Добре, Ранулф, имаш думата ми.
Ранулф приятелски стисна ръката му, прибра монетите и извика на кръчмаря да им донесе още пиене. Чувстваше се доволен от себе си и скриваше с мъка вълнението си. Майсторът на гатанки можеше да му помогне. Ако успееше, Ранулф щеше да спечели, ако не успееше — пак: имаше извинение да стои по-далеч от киселия си господар и да ухажва красивата Алиша.
На другата сутрин Корбет стана рано. Погледна с подозрение спящия Ранулф. Прислужникът му се беше прибрал предишната вечер пийнал и беше минал, олюлявайки се, по коридорите на замъка, пеейки най-мръсните песни, които Корбет някога беше чувал. Той едва бе успял да го отърве от играта на зарове с някои от войниците, чиито подозрения към късмета му при всяко хвърляне непрекъснато нарастваха. Сега Ранулф лежеше полугол и отспиваше въздействието от поне един галон ейл. Корбет се облече, излезе на пръсти от стаята и слезе в залата за закуска.
Бренууд, Нейлър, Ротбьоф, отец Томас и доктор Маре вече бяха там. Шерифът дъвчеше мрачно хляба и отпиваше от чашата. Поздравът на Корбет беше посрещнат с мънкания и мрачни погледи; очевидно всички още бяха под влияние на спомена за засадата от предишния ден. Корбет седна на пейката до Маре и си отряза парче от прясно изпечения хляб. Чувстваше се отпочинал и се замисли над вчерашното нападение.
— Странно — промърмори той на глас, преди да успее да се овладее.