Корбет се оттегли преди Нейлър да възрази или затворниците да довършат патетичната си литания от благодарности. Отново излезе на двора. Бренууд го нямаше. Корбет го откри седнал зад голямата маса в залата. Пред него имаше шахматна дъска, чиито черни и бели квадратчета бяха отрупани с купчинки монети.
— Приготвям отчетите си за тримесечието — промърмори той, без да вдига глава. — Казаха ли ти затворниците нещо интересно?
Корбет му каза какво е научил. Бренууд кимна.
— Ще ги освободим — съгласи се той, облегна се, подрънквайки с монетите в шепата си и се загледа в Ротбьоф, който седеше на ръба на масата и внимателно записваше сметките.
— Колко още им даваш? — попита иронично Бренууд. Ротбьоф вдигна глава и сви рамене.
— Какво искаш да кажеш? — остро попита Корбет.
— Искам да кажа, кралски пратенико в Нотингам — отвърна Бренууд, без да прикрива враждебността си, — че тези двама разбойници няма да доживеят до края на седмицата. Били са заловени и после освободени. Какво ще си помислят другарите им? Че кралят ги е помилвал, защото са проговорили, разбира се. Те са вече мъртъвци.
— Това не е наша работа — отвърна Корбет. — Какво смяташ да предприемеш сега, милорд шерифе?
Бренууд вдигна очи и на навъсеното му лице изгря усмивка.
— Ще изчакаме сър Гай от Гизбърн и ще видим дали ще се справи по-добре от нас. Още ли не се е върнал пратеникът ти?
Корбет поклати отрицателно глава.
— Дотогава — продължи Бренууд — аз ще броя парите, Ротбьоф ще записва сметките, а ти ще се чудиш какво да правиш, докато слугата ти, както разбрах, прекарва повечето си време вън от замъка.
— Знам какво ще направя — отвърна Корбет. — Какво?
— Довечера, сър Питър, е тринадесети юни. Бренууд присви очи, а Ротбьоф рязко вдигна глава.
— А, за стрелите ли говориш? — шерифът поклати глава. — Бог знае какво означават. Сигурно е някаква шега. Ще вечеряш ли с нас?
Корбет прие и се върна в стаята си. Беше обезпокоен и известно време крачеше неспокойно из нея, като ту поглеждаше през прозореца, ту лягаше на леглото и се вторачваше в гредите на тавана.
— Тринадесети юни. Ако не разгадая онзи странен шифър скоро — възкликна той, — негово величество кралят ще ме повика в Лондон и други ще преследват този „блуждаещ огън“ из гората!
Той седна на леглото и издърпа една нишка от одеялото, чудейки се кога ли ще пристигне Малтоут.
— Трима крале — прошепна той — отиват в кулата на двамата глупаци с двама конници. — Чудеше се кой е създал гатанката. Дьо Краон, Ногаре или самият Филип? Какво можеше да означава? Бяха ли това имена на градове във Фландрия? Щяха ли армиите на Филип да преминат границите и да ударят важни градове, както беше направил крал Едуард в Шотландия? Корбет почувства как сърцето му се свива от отчаяние. Повечето от шифрите, използвани от французите, можеха да бъдат разгадани доста лесно, защото съобщенията бяха дълги. А колкото по-дълги бяха, толкова по-лесно се разшифроваха.
Но тази кратка фраза? Умът на Корбет продължаваше да работи. Помисли си за стаята, в която беше умрял Веки. Как би могло човек да бъде отровен в заключена стая със слугата си вътре, двама войници пред вратата и никаква следа от отровата?
— Използвай логиката, Корбет — каза той на глас и се замисли за поканата, която наскоро беше получил от ректора на Оксфорд да изнесе лекция пред студентите върху логиката на Аристотел и влиянието й върху изучаването на квадривиума. Корбет се усмихна. Как го беше подигравала Мейв! Тя ли щяла да наглежда приставите? Изглеждало, че реколтата ще е добра, но на търговците на зърно в Корнхил не можело да се има доверие; той трябвало да присъства, когато щели да продадат произведеното през годината. Той си помисли как някой се опитва да измами Мейв и се усмихна. Тя би му отрязала главата! Очите му натежаха. Унесе се и задряма, но беше събуден от Ранулф, който връхлетя в стаята.
— За Бога, човече, какво става? — изръмжа Корбет. — Пак ли ни нападат?
— Не, господарю — отвърна Ранулф, още под влиянието на разговора си с Рахиър, — но имам идея за шифъра.
— Продължавай.
— Възможно ли е да е стихотворение или песен? Корбет присви очи.
— Какво те кара да мислиш така?
— Просто ми хрумна — излъга Ранулф, — Може би френска песен или фламандска поема?
Корбет поклати глава.
— Може би си заслужава да проверим — промърмори той, — но засега ще се занимая с належащите проблеми.
И той разказа на Ранулф какво му бяха казали разбойниците. Прикривайки разочарованието си от сдържаността, с която господарят му беше приел идеята, той внимателно го изслуша.