Стъмни се и запалиха още факли. Ранулф се върна доста пиян и тъй като останалите му хвърляха мрачни погледи, Корбет се извини и се оттегли. Взе една стенна факла и заедно с лекаря Маре, който все още му разказваше за отровите, помогна на клатушкащия се Ранулф да се изкачи до върха на крепостта. Студеният нощен вятър развяваше косите им. Корбет, който не обичаше височините, седна на една пейка и се загледа към дребните звезди. Ранулф дремеше до него.
— Знам защо си тук — Маре рязко смени темата на разговора. — Всички в замъка очакват трите огнени стрели.
— Защо? — прошепна Корбет. — Защо ги изстрелват?
— Един Бог знае! — отвърна лекарят. — Чух, че си последвал съвета ми, сър Хю.
— Да, и открих жената мъртва.
— Колко много смърт — промърмори Ранулф. — Господарю, кога ще видиш Рахиър?
— Когато се върна — отсече Корбет.
Той стана, отиде до укрепленията и се загледа надолу.
В светлината на факлите върху парапета зърна Бренууд, Нейлър и други войници от гарнизона. Около страничната порта се тълпяха ездачи.
— Всеки път, когато това стане — промърмори Маре, доближавайки се до него, — сър Питър изпраща ездачи в града, но досега не е открил нищо.
Камбаната на някаква далечна църква удари полунощ. Звуците й едва бяха заглъхнали, когато чуха вик и вдигнаха очи. Огнена стрела се стрелна на фона на кадифения мрак, последвана от втора и трета. Известно време те пламтяха на фона на тъмното небе. Бренууд крещеше заповеди, страничната порта рязко се разтвори и ездачите препуснаха навън, но Корбет знаеше, че това е напразно: загадъчният стрелец можеше да е пуснал стрелите от покрива на която и да е къща, градина или тъмна уличка.
Но защо три, чудеше се той, докато помагаше на Ранулф да стигне до стаята им. Защо да изстрелваш три стрели на тринадесетото число от всеки месец?
Корбет нагласи Ранулф колкото можеше по-удобно, после си легна Опита се да каже три „Аве, Мария“, но се чувстваше объркан. Подозираше как е бил отровен Веки, но трябваше да действа предпазливо. Все още потънал в подобни мисли, някъде по средата на третата молитва той заспа.
Щом излязоха от града, двамата разбойници, освободени от Корбет, се скриха в полето. Телата ги боляха и всяка крачка им струваше много, но бяха решени да се отдалечат от Нотингам колкото се може повече. Хапнаха малкото храна, която им беше останала, пиха вода от един поток. Те също бяха забелязали огнените стрели, дълго преди да се запрепъват по осветената от луната пътека, която трябваше да ги отведе до пътя за Нюарк. Облекчението им че са свободни скоро се стопи, когато минаха покрай бесилките и продължиха между дърветата, които сякаш ги притискаха от всички страни. Спираха, подплашени от внезапния вик на бухал или шумолене в храстите, предизвикано от лисица, преследваща плячката си.
— Трябваше да останем в града — изстена Ним.
— Глупости! — промърмори спътникът му. — Онзи проклет шериф можеше да размисли, а и Робин Худ има приятели там.
— Стой далеч от „Синият глиган“ — каза Ним.
Вървяха един след друг. Ним зърна просека между дърветата, където пътеката се сливаше с пътя за Нюарк. Въздишката му на облекчение премина в ужас, когато шест сенки се появиха измежду дърветата с вдигнати лъкове.
— Ние сме бедни хора! — изхленчи Ним.
— Вие сте предатели! — извика глас откъм дърветата. — Мастър Робин ви праща поздрави и ви обявява за виновни в различни престъпления. Първо, не е трябвало да грабите без негово позволение. Второ, не трябваше да се оставите да ви заловят. И трето, не биваше да се промъквате като плъхове по осветена от луната пътека. Какво казахте на шерифа и приятелите му?
Ним и спътникът му зяпаха ужасени.
— Нищо не сме им казали.
— Тогава продължавай, приятелю.
Стрелецът отстъпи встрани. Ним и спътникът му направиха една-две крачки, после, забравили за раните си, бързо закуцукаха към края на пътеката. Зад тях иззвъняха тетиви и смъртоносни стрели се забиха в гърбовете им. Двамата мъже изстенаха, разпериха ръце и се свлякоха върху сухата, изгоряла от слънцето трева, давейки се в кръвта си. Зад тях разбойниците отново изчезнаха между дърветата, оставяйки окървавените трупове под лунната светлина.
ГЛАВА ОСМА
Корбет се събуди рано, още потен от кошмара. Стоеше в червена прашна равнина под черно, буреносно небе, заобиколен от гъсти зелени гори. В края на равнината се издигаше голям железен замък. В кошмара си Корбет тръгна към него и забеляза, че капакът на един от прозорците се блъска в стената. Когато наближи, той внезапно се отвори. Фигура с качулка надникна навън, отметна я и Корбет видя тясното червенобрадо лице на врага си, Амори дьо Краон.