— Добре дошъл в ада! — извика французинът. — Защо се забави толкова?
След като се събуди, Корбет полежа известно време, чудейки се какво означава този сън. Чувстваше се напрегнат и малко разтревожен. Надяваше се, че с Мейв всичко е наред, после си спомни огнените стрели от предишната нощ, сети се коя дата е и как лети времето, докато той се мотае в Нотингам. Отсреща Ранулф спеше кротко като пеленаче. Корбет изпъшка, стана, изми се, обръсна се и се облече. Спомни си дьо Краон от съня си и се зачуди дали убиецът Ахитофел е в Нотингам. Препаса бойния си колан. Далечна камбана започна да призовава за утринна литургия, затова той слезе в малкия мрачен параклис, където го посрещна брат Томас, облечен в златисточерен филон за погребалната служба.
— Моля се за душите на сър Юстас и Льокроа — той се усмихна на Корбет от олтара. — Дано Бог им дари място в светлината.
Няколко войника от гарнизона се присъединиха към тях. Брат Томас се прекръсти и започна литургията. Службата беше простичка и след заключителната благословия, както беше обичайно при заупокойна служба, отец Томас прочете три пъти Dona Eis. Корбет се заслуша в думите. „Дари им, о, Боже, вечен покой и нека вечна светлина ги огрява. Дано почиват в мир. Амин.“
Какво му бе казал отец Томас в началото на службата — че Бог ще отведе душите на двамата мъртъвци при светлината? Той се замисли за трите огнени стрели, които беше съзрял на фона на кадифеното нощно небе. Бяха ли те молитва за някого? Отдаване на почит? Или заплаха?
Корбет излезе от параклиса и се отправи към стаята на сър Юстас, която Ранулф беше запечатал със собствения му печат. Разчупи печатите и влезе във влажната стая, взе една завивка от леглото, събра няколко предмета в нея, затвори вратата и се върна в стаята си. Изненада се, че Ранулф се е облякъл и седи до огорчения на вид Малтоут.
— Значи пратеникът се завърна! — възкликна Корбет, пъхайки предметите, взети от стаята на Веки, под леглото си.
Малтоут стана и накуцвайки, приближи към него.
— За Бога, човече — извика Корбет, — какво е станало?
— Отидох в Саутуел, както ми нареди, господарю.
— И?
— Гай от Гизбърн ме задържа там.
— Защо? — Корбет гледаше слисан превръзката около коляното на Малтоут. — Седни и ми кажи какво е станало.
— Аз ще ти кажа — обади се Ранулф. — Гизбърн е влязъл в Шъруудската гора.
Корбет затвори очи и изстена.
— Снощи отишъл там с хората си — продължи Ранулф. — Започнали да търсят разбойниците призори. Малтоут е яздил цяла нощ, за да ни съобщи новините. Портите на замъка били залостени, затова пренощувал в „Пътят към Йерусалим“.
— Защо Гизбърн не те прати веднага обратно?
— Знаел е, че можеш да го спреш — отвърна Ранулф вместо Малтоут. — Затова го е задържал.
Корбет отиде и погледна през прозореца. Спомни си лицето на Гизбърн: зачервено, загоряло, със сплескан нос и очи, които бяха твърди като кремък. Отличен войник и роден боец, Гизбърн беше спечелил много победи по време на похода в Шотландия и ако можеше да се вярва на писарите от Уестминстър, мразеше силно Робин Худ. Гизбърн така и не се бе примирил с факта, че кралят е помилвал разбойника. Ако можеше да се вярва на клюките от съда, в Шотландия Едуард го накарал да се закълне над свещена реликва, че никога няма да вдигне ръка срещу Робин Худ. Когато разбойникът се върнал към престъпленията си, Гизбърн, местен земевладелец, който отлично познаваше Шъруудската гора, веднага беше предложил помощта си, за да залови престъпника. Крал Едуард беше отказал, но след нападението над Уилоуби беше пратил Корбет на север. Беше дал заповеди на Гизбърн да събере хора, но те трябваше да действат, единствено със съгласието на Корбет. Но Гизбърн беше лукав. Беше приел пристигането на Малтоут като мълчаливо съгласие на Корбет да действа и забавяйки пратеника, не му беше дал възможност да попречи на действията му.
— Кой друг знае за това? — попита през рамо Корбет.
— Сър Питър Бренууд — заекна Малтоут. — Охраната на замъка го повика веднага.
Корбет притисна горещата си буза до студения камък на стената.
— И разбира се — промърмори той, — сър Питър е побеснял като е разбрал за действията на Гизбърн.
— Нещо по-лошо — отвърна Ранулф. — Двамата с Нейлър отидоха с малък отряд войници до гората — не знам дали за да помогнат на Гизбърн или за да го спрат.
Корбет се обърна и се вгледа в момчешкото лице на пратеника.
— Не можа ли да се върнеш по-рано? И как пострада? Малтоут заби очи в земята.
— По две причини — весело каза Ранулф. — Първо, играл на зарове и изгубил всичко. Второ — Ранулф потупа Малтоут по рамото и се усмихна на Корбет, — опитал се да си върне загубите, приемайки предизвикателството на един стрелец.