Корбет зяпна.
— И така — продължи да бъбри Ранулф — нашият пратеник изстрелял една стрела, взел втора, спънал се в лъка и по някакъв начин — прислужникът стисна устни, за да не се разсмее, — успял да си удари коляното.
Корбет го изгледа с недоверие. Канеше се да изнесе на Малтоут обичайната лекция да не пипа никакви оръжия, но пратеникът и без това изглеждаше много нещастен. Лицето му беше бледо и белезите от шарка около очите му изпъкваха още по-ясно — спомен от заболяването му от преди няколко месеца, когато Корбет преследваше лудия убиец на лондонските проститутки. Той потупа Малтоут по рамото.
— Да забравим за това. Слушай, докато Бренууд го няма, ще отида до Кърклийс. Не ме питай защо. Просто наблюдавай какво става тук. И, Ранулф, за да не ме питаш пак, ще се видя с приятеля ти Рахиър, когато се върна.
Час по-късно Корбет напусна замъка. Ранулф и Малтоут го изпратиха до средната порта. Писарят поведе коня си по оживените улици на Нотингам и спусна качулката над лицето си, за да не привлича вниманието. На пазара трябваше да си пробие път през тълпата, наблюдаваща как глутница ръмжащи мастифи скачат към голяма черна мечка. Тя ревеше, оголила зъби и размахваше свирепо лапи, което забавляваше тълпата и настървяваше още повече кучетата. Корбет тръгна по една уличка близо до църквата „Сейнт Мери“, за да потърси писар. Продавач на вода го упъти към другата страна на храма и когато отмина стъпалата пред входа, той изруга, виждайки голите тела на разбойниците, проснати там. В съгласие с правилника на града, двата трупа бяха съблечени и изложени на публично място, за да могат да бъдат разпознати. Телата лежаха настрани в набързо сковани ковчези и Корбет видя грозните рани от стрели по гърбовете им. Прошепна набързо молитва и продължи.
Близо до сергиите край гробището на „Сейнт Мери“ той откри писар, който да му начертае груба карта на околността, отбелязвайки кой път трябва да хване Корбет, за да стигне до абатството в Кърклийс8.
Човекът не бързаше, бърбореше като сврака, че хората били видели таласъми да седят върху гробница и да пируват с човешка плът и как такива зли духове изпълвали пътищата около Нотингам. Корбет тропаше нетърпеливо с крак, докато най-после мъжът приключи с работата си. Кралският пратеник грабна картата, плати и излезе от черковния двор.
Посещението при писаря сигурно му беше отнело поне час. Когато излезе през градската порта и се сля с хората, които се движеха по пътя, Корбет усети, че е неспокоен. Той беше самотник по природа, свикнал с подмолните интриги в двора, както и с опасностите, които дебнеха из улиците на Лондон. Това беше изострило сетивата му и той отдалеч надушваше опасността. Сега беше убеден, че го наблюдават и следят. Отначало се чувстваше защитен от присъствието на другите пътници, но постепенно повечето от тях се отклониха от главния път, насочвайки се към близките села или ферми. Най-накрая Корбет остана сам в тишината, нарушавана от шумоленето в храстите, птичите трели или свиренето на щурците. Той нагласи меча си така, че да му е лесно да го извади и остави коня да върви спокойно, докато дишаше дълбоко и напрягаше слуха си, за да долови всеки звук, който би му подсказал някаква опасност.
Когато приближи гората, тревогата му нарасна. Чудеше се кой го преследва. Предателят от замъка или Ахитофел? Беше ли пристигнал френският убиец в Нотингам и дали не възнамеряваше да нанесе удара си тук, насред пустата местност? Гората беше все по-близо.
Корбет спря и се огледа. Досега беше пътувал през открита местност, където убиецът трябваше да използва храсти или малки горички, за да се прикрие. Смушка коня си и навлезе между дърветата. Светлината помръкна и Корбет отново изпита усещането, че гората е жива, дочу шумоленето в храстите, пърхането на птиците, а сгъстяващият се мрак го накара да се почувства напълно сам. Внезапно писарят дочу разговор някъде пред себе си, но устоя на желанието да препусне в галоп напред. Погледна през рамо, но не видя следи от преследвач, а пред себе си зърна други пътници. Те спряха и разтревожено се огледаха, дочули тропота на конски копита. Корбет видя, че един от тях приготвя лъка си, затова дръпна юздите и вдигна лявата си ръка в знак, че има мирни намерения.
— Кой си ти? — попита мъжът.
— Честен пътник — отвърна Корбет, — който бърза да се присъедини към вас.
— Сам ли си?
— Да.
— Приближи се бавно.
Корбет смушка коня си и приближи към спрелите пътници. Бяха мъже, жени и деца, охранявани от прислужници — няколко семейства, решили да се поклонят на гроба на свети Търстан в Йорк. Корбет пътува с тях, докато стигнаха до хана на един кръстопът точно навреме за обяд.
8
На територията на имението Кърклийс до ден-днешен се намира предполагаемият гроб на Робин Худ. — (Бел. ред.)