Ханът бръмчеше като кошер. Свободни и крепостни селяни, какви ли не пътници изпълваха двора му, а кръчмата беше претъпкана до пръсване. Конярите поеха конете им, Корбет влезе вътре и седна на обърнато буре до прозореца. Беше гладен, затова си поръча супа от грах и лук с парченца препечен хляб и малко хлебче от подсладено брашно и яйца, както и кана ейл. Докато се хранеше, наблюдаваше как останалите пътници си почиват. Появи се продавач на индулгенции, който се преструваше, че знае латински и от време на време разказваше на поклонниците анекдоти, в които хуморът беше доста груб. Кръчмата беше изпълнена с тракане на кани и купи, плач на деца, кънтящия глас на продавача на индулгенции и тихото жужене на разговорите, докато търговци и калайджии обменяха сведения за пътищата и пазарите.
Корбет се огледа. Не забеляза никой, който би представлявал заплаха. Не разпозна и никой от града или замъка. Една от поклонничките, младо момиче, стана и запя с ясния си глас. Корбет се облегна със затворени очи и се заслуша как то пее за птичите песни през лятото. „Навсякъде лятото идва с песен“, пееше тя.
Шум от суматоха на двора заглуши песента и всички посетители скочиха на крака при тревожния вик „Пожар! Пожар!“
Корбет излезе навън. Конярите извеждаха конете от конюшнята, във въздуха се носеше остра миризма на изгоряла слама. Писарят видя пламъци в крайната конюшня, но слуги с кофи вода бързо угасиха огъня. Хората се поуспокоиха, посмяха се и всички се върнаха обратно в кръчмата. Корбет седна на мястото си и посегна към чашата, но внезапно спря. Трябваше да се протегне наляво, за да я вземе, а беше сигурен, че не я е оставил там. Мейв винаги му се караше, когато оставя чаши и кани на ръба на масата.
— Много са мързелив, Хю — хокаше го тя. — Обичаш да стигаш до чашата си със съвсем малко усилие. Малката Елинор е същата.
Корбет погледна чашата. Някой я беше преместил, но защо? Слуга, който е минал бързо, за да стигне до вратата? Или някой с по-лоши намерения? Взе чашата с две ръце и бързо се огледа. Не забеляза непознати лица и беше сигурен, че никой не го наблюдава. Вдигна чашата, внимателно я помириса и под малцовия дъх долови лек остър мирис. Бързо я остави на масата и си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее тревогата си. Имаше ли отрова или той губеше ума си? Спомни си ловеца на плъхове, който беше видял да се прилича на слънце отвън, седнал на калдъръма, облегнат на стената на кръчмата. Отиде при него и изчака мъжът да обърне жълтеникавото си лице към него.
— Трябвам ли ти за нещо, сър?
Корбет извади монета и посочи към празните ръждясали клетки.
— Можеш ли да ми уловиш плъх?
Мъжът видя блясъка на среброто и на лицето му изгря беззъба усмивка.
— Може ли птицата да лети?
Той взе една от малките си клетки и се отправи към една от пристройките, където държаха сено.
Корбет седна и почака четвърт час. Най-накрая мъжът се върна. Сега в клетката имаше тлъст плъх с дълга опашка, който яростно блъскаше с муцуна решетката. От устата му се показваха жълти зъби, кървавочервените му очи блестяха от гняв.
— Принцът на плъховете — заяви мъжът. — Жив ли го искаш?
И той протегна мръсната си ръка към монетата. Корбет му я даде.
— Ще получиш още една, ако намериш парче сирене и си държиш устата затворена.
Мъжът сви рамене, бръкна в мръсната си кесия и подаде на Корбет парче мазно сирене, което вонеше ужасно. Корбет постави малката клетка на земята и парчето сирене до нея. Плъхът заблъска муцуна в решетката, подлуден от миризмата. Тогава Корбет поля сиренето със съдържането на чашата си и с помощта на пръчка го пъхна в клетката. Плъхът яростно му се нахвърли. Сиренето изчезна, плъхът вдигна глава, подуши въздуха, после внезапно отстъпи встрани. Падна по гръб и размаха лапи във въздуха. Зеленикава течност потече от устата му, докато той се гърчеше в предсмъртна агония.
— Повече няма да ям от това ужасно сирене! — Опулените от ужас очи на ловеца на плъхове се втренчиха в Корбет. — Или пък ти, мастър, трябва да внимаваш какво пиеш.
Корбет се върна в кръчмата и повика кръчмаря, опитвайки се да овладее страха си, предизвикан от ужасната смърт, на която беше присъствал. Подаде му чашата и една монета.
— Това е най-скъпият обяд, който съм си поръчвал. Кръчмарят го погледна въпросително.
— Искам да унищожиш тази чаша — настойчиво каза Корбет. — А сега ми дай чаша от най-хубавия ти кларет.