— Каза ли ти нещо? — попита Корбет.
— Беше огорчен. От краля, от живота; мъчно му беше, че е напуснал Мериън, но с нетърпение очакваше да се види с нея и Джон Литъл в Кърклийс. Отначало си помислих, че Робин от Локсли, когото познавам и убиецът от Шъруудската гора са различни хора, но не е така. — Нейсмит стана и се затътри към малко ковчеже. Извади от него парчета пергамент, мръсни и покрити с отпечатъци от пръсти, и ги мушна в ръцете на Корбет. — Разбираш ли, мастър, когато Робин беше в Шъруудската гора, той често ми пращаше съобщения. Разбира се, той знаеше, че някой може да се опита да го издебне тук, затова се разбрахме винаги да използва пурпурно мастило и да поставя на всяко писмо тайния си знак.
Корбет разгледа ръкописите, някои избелели, други — по-скорошни.
— Грамотен ли е? — попита той. — Може ли да чете и да пише?
— Малко, но винаги намираше някой писар, който да свърши тази работа. Прощавай, мастър, но има много разбойници, които са тръгнали от Кеймбридж или Оксфорд.
Корбет се усмихна и отново заразглежда писмата.
— А тайният знак?
Нейсмит посочи малката капка восък в ъгъла на пергамента. Корбет я поднесе към светлината и внимателно я разгледа Върху восъка се виждаше груб отпечатък на изправен мъж с лък в едната ръка и стрела в другата. Знаеше, че подобни печати са типични за земевладелците и дори йомените, за да предпазят документите си от фалшифициране.
Корбет бързо прочете последните съобщения, главно молби към Нейсмит да продаде мебелите и добитъка и да предаде парите късно през нощта.
— Какво стана? — попита той. — Разбойникът дойде ли да вземе онова, което му принадлежи?
— Да. През нощта. Случи се само два или три пъти. Идваше човек със съобщение от Робин, аз му предавах парите и той изчезваше като блуждаещ огън.
— Но защо? — попита Корбет.
— Какво „защо“?
— Защо Робин е продал всичко, което има? Нейсмит сви рамене, сякаш не го интересуваше.
— И аз като отец Едмънд съм стар човек — каза той. — Направих каквото можах и толкова. Служа на това семейство, откак се помня. Ако господарят нареди нещо, Нейсмит изпълнява. Но ако трябва да отговоря на въпроса ти искрено, не мисля, че Робин от Локсли иска да се върне тук. — Нейсмит сви рамене и се огледа. — В крайна сметка имението не е кой знае колко голямо: конюшни, пасища, малко орна земя. Може би ще е по-добре господарят да замине.
— И не можеш да ми кажеш нищо повече?
— Вече знаеш всичко, което знам и аз.
Корбет поблагодари на Нейсмит, възседна коня си и препусна обратно по пътя. Утринната мъгла се беше стопила и слънцето вече напичаше гърба му. Известно време той се вслушваше в шумовете от полето — жуженето на насекомите, крясъците на птиците и омайното гукане на дивия гълъб. Огледа се, уверен, че нищо не го застрашава. Преследвачът му или се беше отказал, или щеше да чака друг ден и друго място.
Той смушка леко коня си, после спря и погледна назад към запуснатото имение. Всичко сочеше към Кърклийс. Там се бе случило нещо, което беше тласнало Робин от Локсли във водовъртеж от кръвожадна лудост. Той се беше посветил на отмъщението. Но защо? И как би могъл Корбет да го залови?
Той седеше и хапеше нокътя на палеца си. Наближаваше краят на юни. Кралят искаше да разгадаят шифъра до няколко дни. Корбет беше смутен. Как би могъл да го разгадае, да се опази от Ахитофел и да открие в гъстата Шъруудска гора разбойник, неуловим като сянка? Погледна пръстена си. Кралят му беше дал право на последен избор.
— Ако ти не можеш да го направиш, Корбет — беше изревал той, — ако не успееш да спреш проклетия разбойник, предложи му помилване, опрощение на всички престъпления, стига да ми върне данъците и да плати кръвнина за убитите!
Корбет гледаше към полето, без да вижда. Трябваше ли да избере този начин? В близкото дърво изпърха птица и го подсети за огромните дъбове и брястове, които заобикаляха имението Лейтън. Внезапна мисъл накара сърцето му да подскочи. Ами ако преследвачът му не беше Ахитофел? Може би опитът за убийство в кръчмата беше работа на разбойника, решил да премахне Корбет по същия начин като сър Юстас Веки? Ако това бе така, къде беше убиецът? В Нотингам? В Лондон? Или още по-лошо — в имението Лейтън, заплашващ живота на Мейв? Не трябваше ли да се върне там? Корбет смушка коня си.
— На дьо Краон това би му харесало — каза той на глас.
— Това ще стопли сърцето му. Корбет е толкова уплашен, че зарязва всичко, за да защити семейството си…