Дьо Краон примигна и лицето му се отпусна. Не хранеше илюзии за своя царствен господар. Хората казваха, че Филип Френски има камък вместо сърце и се е посветил на една-единствена цел — прославата на Капетингите. Мечтата му беше да създаде империя като тази на Карл Велики. Дьо Краон погледна през масата. Двамата с Ногаре бяха само трамплин в кралските планове.
Филип поклати глава и се вгледа в алабастровата статуя на свети Луи.
— Не се тревожи за мастър Корбет. Ахитофел има заповеди. Писарят трябва да умре, така че смъртта му да не събуди подозрения, а и Едуард Английски скоро ще има да се тревожи за далеч по-важни неща от смъртта на някакъв си писар — той отмести шахматните фигурки и бързо прерови пергаментите на масата. — Готово ли е всичко?
— Да — отвърна Ногаре. — Освен датата.
Филип се облегна на стола и леко се залюля. Беше сигурен, че Бог ще му даде знак. Чу нов вик от двора и погледна свещите, които горяха пред статуята на свети Луи.
— В края на юни — промърмори той — реколтата ще бъде готова за прибиране — преброи отново свещите — бяха точно десет. Филип се приведе напред. — Изпратете шифъра на маршала. Кажете му, че трябва да навлезе във Фландрия призори на десети юли. О, и между другото — той посочи с глава към прозореца — виковете на този човек ми пречат. Промених решението си. Ако до мръкване е още жив, обесете го.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Посрещането на Корбет в абатството Кърклийс, далеч не беше топло. Известно време той беше принуден да се разхожда из къщичката на вратаря, преди една мърмореща послушница да го преведе през изсъхналата трева към личните покои на игуменката. Майка Елизабет също го посрещна студено. Висока и слаба, с остри черти, тя хладно прие поздравите му. Едва когато писарят накратко я осведоми за положението си в двора и доверието, което кралят имаше в него, тя се успокои дотолкова, че го покани да седне и да се подкрепи с вино и сладкиши.
— Е, добре! — промърмори игуменката и се облегна на стола, повдигайки ръкавите на тъмнокафявата си рокля. Корбет с удивление забеляза, че те бяха обточени с бяла кожа, а ризата отдолу беше от блестящ сатен. Огледа разкошно обзаведената стая: вълнените килими на пода, тежките полирани мебели, тънките восъчни свещи, купите с розова вода, чашите от венецианско стъкло върху сребърен поднос, златотканите и среброткани гоблени, които висяха по стените. Майка Елизабет, заключи той, живееше нашироко като графиня, а бялото вино, което му поднесе, беше студено и ароматно — доказателство, че игуменката купува вината си от най-добрите търговци в Йорк или Лондон. — Сър Хю?
Корбет примигва. Игуменката го бе попитала нещо и сега очакваше отговор.
— Съжалявам, милейди, пътуването беше уморително.
На устните й се появи престорена усмивка.
— Сър Хю, попитах те какво търси кралски пратеник в нашия скромен манастир?
— Всъщност нищо, милейди. Повече се интересуваме от един ваш скорошен посетител, както и от една жена, която е прекарала тук известно време. Ти познаваш добре и двамата: Робин от Локсли, твой далечен роднина, и лейди Мериън.
Макар майка Елизабет да успяваше да прикрие чувствата си с хладно поведение, Корбет можеше да се закълне, че едва не изпусна чашата си. Остави я на масата и писарят видя, че ръцете й треперят, а в очите й проблясва тревога.
— Майко Елизабет, изглеждаш ми разстроена. Игуменката облиза тънките си устни.
— Не толкова разстроена, колкото ядосана, сър Хю. Чухме за престъпленията на разбойника. Срамувам се, че в жилите ни тече една и съща кръв! Още по-неприятно ми е, че бяхме подслонили жена, която сега се скита с бандата му из гората!
— Милейди — Корбет се приведе напред и сложи ръце на писалището, което ги разделяше, — кралят нареди този разбойник да бъде арестуван, но от онова, което открих, разбрах, че след като напуснал войската в Шотландия Робин от Локсли възнамерявал да се ожени за лейди Мериън и да изживее спокойно дните си в Локсли. Тамошният свещеник отец Едмънд ми каза това Старият му управител го повтори. Какво се е случило, та е променил решението си?
Игуменката се изправи и закрачи напред-назад, преструвайки се, че оправя пребрадката си или приглажда пищните ръкави на робата си. Корбет виждаше, че се опитва да прикрие тревогата си.
— Милейди — добави той тихичко, — аз съм кралски пратеник и ти зададох въпрос.
Игуменката замръзна и го погледна яростно. Корбет потръпна от омразата, която видя в очите й.
— Мразя Робин от Локсли! — гневно заяви тя. — Винаги съм го мразила! Него и неговата любов към обикновените хора! Възхвалите на подвизите му от голтаците! Неговото перчене и арогантност! Той наруши кралските закони, но вместо да го накаже, кралят го помилва! — Тя млъкна и стисна юмруци.