— Постоянно повтаряше, че може би става дума за някакво стихотворение или песен — ядосано каза Ранулф.
— Значи ще ги изключим — промърмори Корбет за радост на Малтоут.
Писарят отново разгледа пергаментите. Върху повечето от тях бяха написани гатанки или стихове. Но едно привлече погледа му и той го вдигна. Огледа го внимателно — груба скица на дъска за шах.
— Чудя се дали е така! — Той се почеса по главата и седна на ръба на леглото.
Кръчмарят се върна и попита дали се нуждаят от нещо. Корбет разсеяно помоли за вино, перо и мастилница. После, докато Ранулф и Малтоут надничаха през рамото му, започна да допълва ръкописа с имената на шахматните фигури — цар, царица, офицер, кон, топ, пешка.
Мина час, каната вино свърши, а отчаянието на Корбет нарастваше.
— Всеки шифър — каза той гласно сякаш на себе си — се основава на нещо: заглавия на книги, редове от Библията, имена на ангели или първите букви от имената на определени градове. Но при този е различно.
Ранулф заби мръсния си пръст в пергамента.
— Защо е прегънат по средата? — попита той. — Сякаш Рахиър нарочно го е прегьнал, за да раздели шахматната дъска на две половини — с по четири реда квадратчета от всяка страна.
Корбет поднесе парчето пергамент към слънчевата светлина, която нахлуваше през прозореца.
— Чудя се възможно ли е — той се изправи. — Ранулф, Малтоут, върнете всичко на мястото му. Алиша скоро ще се събуди. Ранулф, остани тук и я успокой. Накарай кръчмаря да мълчи за онова, което сторихме. Обещай на Алиша, че ще я защитаваме, но се опитай да разбереш нещо ново за брат й. Малтоут, ти ще се върнеш с мен в замъка.
Корбет отново потъна в мислите си, стиснал здраво парчето пергамент.
Следван от Малтоут, той се върна в замъка. Двамата се изкачиха по стълбите към кръчмата и минаха през страничната порта, за да не бъдат спрени или обезпокоени от някого. За пръв път от пристигането си в Нотингам изпита тръпка на удоволствие. Може би щеше да успее да разгадае шифъра. Той тихо се засмя при мисълта, че шпионинът на Филип му беше дал ключа към него.
Щом се върна в стаята си, Корбет извади писмените си принадлежности на масата и накара Малтоут да му помогне в рисуването на шахматни дъски.
— Помни — настоятелно каза той, — идеален квадрат, осем на осем.
Корбет започна да вписва в квадратчетата имената на шахматните фигури. Отначало Малтоут го наблюдаваше, но после му доскуча и той полегна на леглото, загледан в тавана, чудейки се къде е Ранулф и колко още ще останат в този далечен замък. В другия край на стаята господарят „Кисела физиономия“ се чешеше по главата, мърмореше и ругаеше под нос, хвърляйки настрани парчета пергамент. Слънцето клонеше към залез. Прислужник почука на вратата, обявявайки, че вечерята е готова, но Корбет го отпрати.
Ранулф се прибра подпийнал и заяви на висок глас, че лейди Алиша си била отпочинала и се чувствала по-спокойна след неговите успокоения.
— Особено — извика той — от уверенията на сър Хю Корбет, пазител на Тайния печат.
Без да му обръща внимание, Корбет продължи с работата си.
— Няма ли да ядем нещо? — изстена Ранулф.
— Не и в този замък — отвърна Корбет. — Затегни си колана и си помисли какви пиршества ни очакват в Лондон.
Ранулф сви рамене, измъкна заровете от кесията си и започна да учи Малтоут как да мами.
Най-после точно когато бяха започнали да се отчайват, Корбет изсумтя:
— Разгадах го!
Ранулф и Малтоут приближиха към него. Корбет вдигна зачервените си от умора очи.
— Решението — каза той — е в тази шахматна дъска. Канеше се да продължи, когато на вратата шумно се потропа.
— Влез! — извика Корбет.
Сър Питър Бренууд, последван от Ротбьоф, влезе в стаята. — Сър Хю — попита той, — наред ли е всичко? Корбет погледна към пергамента.
— Да, сър Питър, мисля, че всичко е наред. — Той се усмихна извинително. — Съжалявам, имаме работа, която не е свързана с разбойника.
Сър Питър изглеждаше объркан.
— Ще ти обясня по-късно — каза учтиво Корбет.
— Имате ли нужда от нещо?
— Не, не, имаме си достатъчно пиене.
Бренууд направи гримаса и се насочи към вратата.
— Сър Питър!
Шерифът се обърна с ръка на дръжката.
— Да?
— Но защо Льокроа се е обесил в избата? — попита Корбет.
— Един Бог знае. Спомни си, сър Хю, че замъкът беше нападнат. Може би там се е чувствал в по-голяма безопасност.
Щом шерифът излезе, Корбет се върна към грубата скица на шахматна дъска, която беше начертал върху парче пергамент.
— Да забравим за разбойника — прошепна той. — Малтоут и Ранулф, благодаря ви. Освен Филип Френски, генералите му на границата с Фландрия и господата Ногаре и дьо Краон, ние сме единствените, които знаем кога ще нападне. Вижте, ще ви обясня.