— Какво ще правиш? — попита Ранулф.
— Прави, каквото ти казвам — смъмри го Корбет. — Трябва да се върнеш до три дни.
Ранулф и Малтоут тръгнаха, а няколко минути по-късно сър Питър Бренууд, Нейлър, отец Томас и Ротбьоф влязоха в стаята.
— Искал си да ме видиш, сър Хю? Реших да доведа и останалите.
— Да — промърмори Корбет, — хубаво е, че всички сте тук. Мисля — продължи той, — че знам как да заловя и убия Робин Худ.
В очите на Бренууд проблесна изненада.
— Какво е станало? — попита шерифът. — Откри ли предателя?
— Не, не — отвърна Корбет. — Мисля, че за да сложим край на престъпленията на разбойника, трябва да действаме стратегически. Според мен, игуменката на Кърклийс дава убежище на разбойника и му помага. Може би тя ще ни даде сведения къде да го открием. — Корбет се приведе напред. — Робин Худ със сигурност има съучастник в този замък, но той може да бъде всеки: готвач, прислужник или войник. Но нас не ни интересуват дребните риби. Стигнах до заключението, сър Питър, че разрешението на въпроса е стратегическо. Помолих граф Линкълн да доведе игуменката тук, за да я разпитаме. Ако получим нужните ни сведения, ще те помоля да обединиш сили с графа, за да обсадим разбойника в гората.
— Как може да стане това? — попита брат Томас. — Все едно да обкръжиш морето.
Корбет се усмихна и се почеса по главата.
— Може да ни отнеме седмици, отче, но е възможно. Сър Питър, ти помниш как действаше кралската войска в Шотландия.
Със зачервено от възбуда лице шерифът кимна.
— Сър Хю, досещам се какви са плановете ти. Да придвижваме войниците си от поляна на поляна, превръщайки всяка от тях в малка крепост.
— Точно така — отвърна Корбет. — Досега всички походи в гората бяха краткотрайни. Този път силите ни ще лагеруват там. Ще използваме войниците на Линкълн, остатъка от хората на Гизбърн и крепостния гарнизон. Сър Питър, започни подготовката отсега. Нека всички бъдат в бойна готовност. Сигурен съм, че мастър Ротбьоф ще се погрижи за запасите, а мастър Нейлър — с организацията на войниците. Братко Томас, знам, че хората те обичат. Разчитам на теб да откриеш онези, които познават тайните пътеки из гората — Корбет се изправи. — Ще опитаме още веднъж и ако не успеем, сър Питър, ще се върна в Лондон, за да уведомя негово величество, че с теб сме направили всичко възможно и оставяме решението в негови ръце.
Сър Питър се изправи.
— Сър Хю, в този случай съм съгласен с всичко, което каза. Ами смъртта на сър Юстас?
Корбет прехапа устни.
— Мисля, че знам как е умрял сър Юстас. По един или друг начин виното му е било отровено. — Той се огледа. — Къде е лекарят?
— Има някаква работа в града. Корбет кимна.
— Засега достатъчно, сър Питър. Всички имаме работа. Ранулф и Малтоут носят съобщения до Линкълн. Очаквам графа тук след три дни.
Писарят изчака сър Питър и придружителите му да излязат, заключи вратата след тях, въздъхна с облекчение и легна, за да навакса пропуснатия сън.
Събуди се късно следобед и от кратката разходка из замъка разбра, че сър Питър вече е започнал подготовката. В конюшните и ковачниците цареше оживление. Коняри почистваха конете, сарачи поправяха седла, прислужници изнасяха припаси от избите към малките постройки във вътрешния двор. Корбет обикаляше усмихнат, после се измъкна през страничната порта и пое по горещите, вонящи улици на Нотингам. Известно време се разхожда между сергиите на пазара и когато се увери, че никой не го наблюдава забърза, пресече улицата и позвъни в манастира на францисканците.
Игуменът не се зарадва да го види.
— Мирските неволи трябва да останат пред прага на манастира! — отсече той.
— Не, отче, този манастир е в центъра на събитията — отвърна Корбет. — Трябва да видя брат Уилям. Моля те учтиво, но ако не се отзовеш, ще използвам властта си.
Игуменът направи гримаса, но нямаше избор и поведе Корбет към килията на стария разбойник. Брат Уилям също посрещна хладно писаря.
— За Лондон ли заминаваш, сър Хю? Да се сбогуваш ли си дошъл? — В очите му се четеше предпазливост. Корбет разбираше, че той води този разговор само за да изчака игумена да се отдалечи.
— Ще се върна в Лондон, след като заловя разбойника Робин Худ — отвърна писарят. — А ти, братко, ще ми помогнеш.
Монахът седна на стола си.
— Аз съм Божи човек и мирските неволи не ме интересуват.
— За втори път чувам това — отвърна Корбет. — Бог знае, че можеш да ми помогнеш, братко. — Той извади меча си.
Очите на брат Уилям се разшириха от страх.
— Какво е това? — уплашено попита той.
— Нашето минало никога не ни оставя на мира — продължи Корбет спокойно, докато отстъпваше заднешком към вратата. — Точно когато мислим, че всичко е забравено, нещо изскача и ни препъва. Не ти мисля злото, братко, точно както… — Корбет отвори вратата и опря острието на меча под брадичката на едрия градинар, който стоеше отвън. После се усмихна. — Защо подслушваш, Джон Литъл? Или предпочиташ да те наричам Малък Джон?