Огромният мъж, чиято металносива коса стигаше до раменете, замръзна с ръце, свити в юмруци. Мечът на Корбет не трепна. Писарят чу, че брат Уилям се раздвижва зад него.
— Не прави глупости, братко! — извика той през рамо. — Все пак си Божи човек. Кълна се в името Божие, че не ти мисля злото. А ти, Джон Литъл, си обявен за разбойник. Всеки би могъл да вземе главата ти. Но ние имаме за какво да си поговорим, нали?
Ясните сини очи на великана не слизаха от лицето на Корбет и писарят разбираше, че се чуди дали да го нападне или не.
— Не ти мисля злото, Джон Литъл — тихо повтори Корбет — Ела. — Той го покани с жест да влезе. Мъжът наведе глава и пристъпи в килията на брат Уилям.
Два часа по-късно Корбет си тръгна. Нито Джон Литъл, нито монахът бяха особено разговорливи. Бяха отказали да отговарят на въпросите му, но изслушаха всичко, което им каза. Най-накрая Корбет бе поискал перо и пергамент. Написа писмо, с което ги призоваваше като кралски пратеник в замъка Нотингам и им гарантираше безопасност по пътя към него.
Следващите няколко часа писарят прекара, наблюдавайки как Бренууд се подготвя за похода в гората. Останалото време прекара сам, обмисляйки теориите си, като всеки способен писар, който подготвя доклад за краля. Опитваше се да овладее нервността си. Надяваше се Ранулф да си свърши работата и Малтоут да успее да стигне до краля.
На следващия ден Корбет посети лейди Алиша в кръчмата и внимателно я разпита. Откри, че е умна, духовита и очевидно нямаше нищо общо с престъпленията на брат си. Изслуша смаяно обещанията, които Ранулф й беше дал от негово име.
— Вярно е, милейди — успокои я той, изправяйки се. — Когато тръгна на юг, за мен ще е чест да се присъедините към нас. Ще се погрижим да ви настаним при монахините.
Благодарностите на момичето все още звучаха в ушите му, докато се връщаше към замъка.
По-късно същия ден той присъства на погребението на Рахиър, слушайки с половин ухо как свещеникът описва „ужасното убийство“ на странника. Корбет наблюдаваше как откарват тялото на гробищата и придружи разплакалата Алиша, подкрепяна от съпругата на кръчмаря, обратно до стаята й.
Тази нощ той си легна рано, но сънищата му бяха изпълнени с кошмари — изгубен в гъста, тъмна гора, където дърветата оживяваха и го преследваха, най-накрая той се пробуди, облян в пот. Прекара следващия ден в стаята си; внимателно прегледа предметите, които беше взел от стаята на сър Юстас и едва не извика от облекчение, когато чу виковете на стражите и тропота на множество конници, които влизаха през средната порта.
Той се приведе в приличен вид и слезе в залата, където потъналият в прах Ранулф полагаше всички усилия да настани стария, но още буен боен кон на граф Линкълн колкото се може по-удобно.
— Корбет, проклет драскачо! — извика графът, чието свирепо лице беше обляно в пот, а изпъкналите му сини очи гледаха гневно писаря, сякаш беше виновен за тежкото му пътуване. — Хайде, човече — извика графът на Ранулф. — Искам вино! Здравей, Бренууд! — извика той, когато шерифът влезе в залата. — Не можеш да хванеш един проклет разбойник, а? За Бога, някой да ми свали ботушите. Божичко, задникът ме боли като на булка след първата брачна нощ.
Корбет сподави усмивката си. В себе си беше доволен от грубоватия тон, с който старият воин се отнасяше към всички наоколо. Но Хенри дьо Лейси, граф Линкълн не беше глупак и лукаво му намигна.
— Доведе ли хората си, милорд?
— Всички гадни мързеливци! Войници, рицари и повече стрели, отколкото косми имам по задника. А повярвай ми — графът изрева от смях, — задникът ми е много космат! Но излез вън и виж сам!
Корбет се възползва и слезе във вътрешния двор, пълен с мъже, носещи червено-зелената ливрея на графа.
— Малтоут замина за Лондон — промърмори Ранулф, който се бе приближил към него. — Старият граф е истинско чудовище, господарю! Ругае всички и е изпил поне една кана вино, откакто влезе в Нотингам!
— Старият граф — бавно отвърна Корбет — е хитра лисица и според мен знае защо е тук. — Той се усмихна на озадачения Ранулф. — Почакай малко и всичко ще ти се изясни. О, между другото, лейди Алиша ти праща поздрави.
Върнаха се в залата, където Линкълн беше захвърлил ботушите си в един ъгъл. Един оръженосец се опитваше да му обуе обувки, друг беше подгизнал от водата, която му поднасяше, за да измие ръцете и лицето си. Графът ревеше да му донесат чаша испанско вино, за да разкваси пресъхналото си гърло.