— И между другото — изкрещя Линкълн — доведох онази дебелогъза игуменка! Ама че високомерна кучка! Тъпата гъска беше полуприпаднала, когато я видях за последно, Корбет! Не е ли чувала досега мъжки ругатни?
Ранулф с такава мъка се опитваше да сдържи смеха си, че господарят му се уплаши да не получи удар. Докато излизаше от залата, в ушите му кънтеше гласът на стария граф, който ревеше на Бренууд, че не е пътувал чак до Нотингам за купа задушено и се надява, че ще вечеря добре.
Корбет подуши уханията от кухнята и разбра, че Бренууд подготвя пиршество, за да отпразнуват предстоящия поход срещу Робин Худ.
— Само почакай да видиш игуменката — прошепна Ранулф, който още не успяваше да сдържи смеха си.
— Какво искаш да кажеш?
— Чувал ли си историята за похотливия писар, мелничарската дъщеря и съпругата на мелничаря?
— Не, защо?
— Ами — засмя се най-после Ранулф, — игуменката вече я знае. Линкълн настоя да я разкаже на висок глас, разкрасена с няколко негови добавки.
Лейди Елизабет Стейнъм бе успяла да си възвърне поне част от достойнството, когато Корбет я посети в удобните й покои над средната порта. Въпреки това тя се тресеше от гняв, лицето й беше пребледняло, а от тъмните й очи струеше неприкрита злоба.
— Мастър Корбет — произнесе тя с отвращение.
— Милейди, наричат ме сър Хю.
— Наричай се, както щеш! Ще се оплача на краля, задето ме извлякоха от манастира и ме принудиха да пътувам дотук в компанията на онзи безбожник! — Тя посочи с пръст Ранулф.
— Ранулф-ат-Нюгейт, милейди.
— Да, и онзи сквернословен граф…
— Говорите за братовчеда на краля Хенри дьо Лейси, граф Линкълн, настойник на Уелския принц и най-добре проявилия се военачалник в Гаскония.
Игуменката прехапа устни, осъзнавайки, че е стигнала твърде далеч.
— Какво искаш? — рязко попита тя, отпускайки се на един стол.
Корбет кимна на Ранулф.
— Изчакай отвън — после погледна към младата монахиня, която придружаваше игуменката. — Ти също. — После се усмихна. — Прислужникът ми ще ви позабавлява с много интересни истории.
Лейди Елизабет се надигна.
— А ти, милейди, седни! — нареди Корбет. — Ще ти отнема малко време. Ако беше споделила с мен, кралския пратеник, истината още първия път, тази среща нямаше да е необходима. Ако не искаш да говориш сега, отнеси се до краля. Уверявам те, че ще прекараш остатъка от живота си на хляб и вода в някой отдалечен манастир на другия край на кралството.
Ранулф дочу последните думи, докато затваряше вратата. Беше изкушен да подслуша какво ще си говорят, защото знаеше, че господаря „Кисела физиономия“е пипнал плячката си. Но вратата беше дебела, а младата монахиня — доста хубавичка. Скоро тя се кикотеше на разказа му за жената и дъщерята на мелничаря, и похотливия писар.
Час по-късно Корбет напусна стаята с усмивка на лицето.
— Мисля, че игуменката се нуждае от теб — подметна той на монахинята. — Трябва да си разопакова багажа и да се приготви за пиршеството довечера. А ти, Ранулф…
Той хвана прислужника си за лакътя и го поведе надолу по стълбите, нашепвайки му какво трябва да направи същата вечер. После се върна в стаята си, приготви се, уви нужните му предмети в наметката си и слезе в голямата зала за тъй самонадеяно обявеното от сър Питър „победно пиршество“.
Шерифът беше направил всичко възможно, за да преобрази залата. Подът беше почистен, гоблени висяха по стените, а голямата маса бе свалена от подиума, за да побере не само служителите на сър Питър, но и дьо Лейси, Корбет, Ранулф и мрачната като буреносен облак игуменка. Стенни факли разпръскваха мрака, а масите, покрити с бели покривки, бяха облени в светлината на свещите. Готвачите на сър Питър бяха подготвили истинско пиршество: овнешко с маслини, еленско, пиле с пълнеж от грозде, фазан със сос, купи салати, желирана щука, задушени зеленчуци в масло и най-хубавите вина от избата на замъка. Всички освен Корбет се тъпчеха и наливаха здраво, макар че Линкълн го наблюдаваше неотклонно, надушил, че в цялата работа има нещо гнило. Щом отсервираха съдовете от основното ястие, сър Питър се изправи и произнесе възторжена реч в чест на бойните успехи на граф Линкълн.
— Е, Корбет — заключи той усмихнат, — ти си създателят на този грандиозен план. Време е да ни го разясниш.
— Първо ще ви разкажа една история — каза Корбет, изправи се и огледа залата. После застана зад стола си и се подпря на него. — Преди много години това кралство било разкъсвано от гражданска война. — Той погледна към дьо Лейси, който нервно се размърда. — Симон дьо Монфор, граф Лестър, се изправил срещу негово величество краля. Дьо Монфор имал мечта, която се превърнала в кошмар поради предателство и измяна, но идеята му била, че всички са равни пред закона. Дьо Монфор бил победен, но един от последователите му, Робин от Локсли, последвал мечтата му, макар и с известна изгода за себе си. Той се обявил срещу жестоките закони, срещу бракониерите и станал разбойник в Шъруудската гора, където ограбвал богатите и помагал на бедните. Преследвал рицари, шерифи и лесничеи, но доколкото знам, никога не вдигнал ръка срещу невинен мъж, жена или дете.