— Но това е невъзможно — обади се Линкълн. — Как е стигал Бренууд от замъка до гората?
— Милорд, под този замък има лабиринт от тайни тунели и проходи, известен само на малцина. Всички са загрижени, че някой може да се промъкне в крепостта по тези пътища, но разбира се, те биха могли да бъдат използвани и за да излезеш оттук, както отлично е знаел сър Питър — Корбет отпи от виното си, преди да продължи. — През последните три години изучавах нападенията на разбойника. Те не ставаха ежедневно, а веднъж-два пъти месечно, като най-големият удар беше нападението над кралските бирници. В ролята си на разбойници сър Питър, Нейлър и Ротбьоф напускали замъка по тайните проходи. Може би понякога писарят е оставал тук, за да прикрие отсъствието на господаря си. Някои от тунелите, доколкото разбирам, водят до града, а един-два излизат далеч отвъд градските стени. В някой от тях Бренууд и Нейлър се преобличали в зелено, слагали маски и качулки и отивали на предварително уговореното място за среща в гората. Тези двама разбойници, които мастър Нейлър каза, че е заловил, ни разкриха, че хората на Робии Худ се събирали на определено място, когато получели сигнал. Да вземем например нападението над бирниците — Корбет почука с пръсти по колана си. — На сър Питър са му били необходими не повече от няколко часа. Нейлър е играел ролята на Малкия Джон, а прислужницата от „Синият глиган“ — на девойката Мериън. Разбойниците се събирали, получавали заповеди и нападали.
— И ти твърдиш, че сме можели да направим всичко това? — презрително попита Нейлър.
— Да — отвърна Корбет. — Прислужницата от кръчмата не е знаела кои сте всъщност, но е играела ролята си. Останалите разбойници били извикани преди бирниците още да напуснат Нотингам, следвани отблизо от някого от вашите хора. Кавалкадата се е движела по-бавно от пешаците през гората — Корбет присви очи срещу пламъка на свещта. — Уилоуби каза, че бил заловен късно следобед и заспал след мрак. Не повече от пет-шест часа. Щом заспал, спътниците му били избити, плячката — разделена и Бренууд се върнал в замъка. — Корбет посочи към Ротбьоф. — Може би ти си останал тук, за да прикриеш отсъствието на сър Питър, казвайки, че е в стаята си или в града? Пък и кой ли би го забелязал? Отец Томас, който имал работа в енорията си? Горкият стар Веки, който бил притеснен и объркан? Или Льокроа, слабоумен и разтревожен за господаря си?
— Но в такъв случай — обади се брат Томас, — все някой щеше да разпознае Бренууд.
— Стига, отче. С маска и качулка и умишлено преправен глас? Говорел е малко. Не ми ли каза самият ти, че разбойникът дошъл в църквата? Е, заподозря ли нещо?
Брат Томас се усмихна и поклати глава.
— Не, разбира се, отче — продължи Корбет. — За теб Робин е бил още жив. А и кой би заподозрял, че честният пазител на закона се преоблича като разбойник? Прислужницата от кръчмата? Както казах, тя изиграла своята роля. Утре сутрин, когато се събудят, тя и баща й ще открият, че хората на лорд Линкълн претърсват всяко кътче от къщата им.
— Подозирал ли е нещо Веки? — попита отец Томас.
— Не! Бил е прекалено зает да търси предателя в замъка, който осигурявал на разбойниците жизнено важни сведения. Бренууд умело планирал смъртта му. — Корбет извади вързопа изпод стола си и измъкна от него изцапана ленена кърпа. — Помниш ли къде видя това за последен път, лекарю?
— Да — извика лекарят, взирайки се през масата. — Това е кърпата от спалнята на Веки. С нея е избърсал устата си.
— Не, не е! — отвърна Корбет. — Когато сър Юстас се качил в стаята си, носел чаша вино. Изпил го, после с Льокроа хапнали от сладкишите. След това сър Юстас си измил ръцете и лицето. Взел кърпа, подсушил се и си легнал — Корбет задъвка устната си и погледна към Бренууд. — Но ние двамата знаем, сър Питър, че кърпата, която Веки е използвал, била покрита с най-силната отрова, която си успял да купиш от вещицата Хеката — смъртоносна беладона. Да, чувал съм за един случай в Италия, когато жена накиснала ризата на съпруга си в подобна отвара и го убила. Естествено, Льокроа не би използвал кърпата на господаря си, чудя се дали това искаше да каже с последните си думи. Помниш ли, Маре? „Господарят ми беше спретнат човек“.
— Да — отвърна лекарят. — Прав си, сър Хю. Веки си е легнал, а устните и ръцете му са били покрити с отровата.
— Онова, което улеснило нещата още повече продължи Корбет — било, че сър Юстас имал ранички по устата. А сега, лекарю — Корбет му подаде мръсната кърпа, — вземи една свещ и погледни тази, която беше оставена в стаята на Веки. Припомни си какво ти казах и ми отговори: какво не е наред с нея?