— Млъкни! — изръмжа Бренууд.
— За Бога! — Ротбьоф се мяташе в ръцете на войниците. — Сър Хю, аз съм служил на църквата. Моля това да бъде взето под внимание и ще призная всичко, до най-малките подробности.
Той млъкна и умолително погледна към Корбет.
— Ще се опитам да убедя краля да бъде милостив — отвърна тихо писарят.
— Млъкни, лъжлив негоднико! — разкрещя се Бренууд. — Жалък страхливец!
Но Ротбьоф, окуражен от думите на Корбет, падна на колене.
— Вярно е! — захлипа той. — Бренууд мразеше Робин Худ. Беше направо обсебен от него. Откри тунелите, които водеха вън от замъка. Той, Нейлър и аз често ходехме там. Сър Юстас никога не заподозря нищо. После, късно есента, точно след Вси светии, пристигнаха писма, че Робин от Локсли се връща от Шотландия и Бренууд измисли плана. Излязохме от замъка по таен тунел, маскирани и с качулки. Двамата спътници на Локсли убихме на място, мислехме, че и той е мъртъв — Ротбьоф облиза устни. — Бързахме, уплашени, защото се намирахме много близо до Кърклийс. Взехме вещите му, включително пръстена с печата. Отначало Бренууд се успокояваше с мисълта, че разбойникът е мъртъв. Подправи писмата до управителя на имението му и продаде чрез него каквото беше останало в Локсли.
Ротбьоф се канеше да продължи, когато Нейлър се пресегна през масата, сграбчи един нож и ревящ от ярост, се нахвърли върху него. Избиха оръжието от ръцете му и по нареждане на Линкълн грубо завързаха ръцете му зад стола. Ротбьоф продължи да говори. Как Бренууд решил да се преструва на Робин Худ. Колко лесно било да се измъква в гората и да събира многобройните разбойници там. Как той и Нейлър планирали нападението над бирниците и други подобни засади. Как в началото сър Юстас не забелязвал нищо, но после започнал да подозира, че в замъка има предател и то с висок пост, тогава Бренууд решил да го убие.
— Убиха и други — хлипаше Ротбьоф. — Единственият проблем бяха онези огнени стрели, които се появяваха на тринадесети всеки месец. Бренууд подозираше, че някой от старите другари на Робин знае истината, затова раздаваше жестоко правосъдие над всички разбойници, които му се противопоставяха. Уби Веки. Нейлър уби Льокроа, Хеката и майстора на гатанки в кръчмата; сър Питър смяташе, че и той е шпионин. Кълна се, че това е истината! — извика той с обезумял поглед. — Ще се закълна в това и пред кралските съдии!
Линкълн се изправи.
— Сър Питър Бренууд, кралски помощник-шериф в Нотингам, питам те пред всички, можеш ли да се защитиш срещу тези обвинения?
Бренууд вдигна глава.
— Да се защитя? — прошепна той. — Да се защитя ли, глупав, пиян дъртако? Срещу какво? Че съм убил един разбойник и съм вършил същото като него? Щом кралят може да оправдае Робин от Локсли и да го приеме в двора си, защо да не оправдае и мен? — Той се обърна и ядно изгледа Корбет. — Струваше си! — изръмжа Бренууд. — Видях сметката на онзи разбойник с неговото перчене, зелените му дрехи и любовта му към селяните. Направих две грешки. Не, три! Трябваше да му отрежа главата, както направих с онзи глупак Гизбърн. Трябваше да убия Ротбьоф. И най-вече, Корбет, трябваше да убия теб!
Линкълн тръгна покрай масата и нареди на войниците си.
— Изправете го!
Те бързо се подчиниха. Бренууд плю към Линкълн, който го удари по лицето, а после свали от врата му верижката, която свидетелстваше за поста му.
— Сър Питър, ти си крадец, убиец и предател! Арестувам те за държавна измяна, както и теб, Джон Нейлър. Колкото до теб — той погледна презрително към коленичилия хлипащ Ротбьоф, — ти ще лежиш в затвора, докато кралят реши съдбата ти. Сър Хю — той насочи очи към Корбет, — сър Хю…
Писарят се приближи и погледна към Бренууд, който изглеждаше наперен, въпреки разрошената си коса и червенината там, където Линкълн го беше ударил.
— Грешиш, Бренууд — промърмори Корбет. — Робин от Локсли беше разбойник, но и мечтател, идеалист. Обичаше истински обикновените хора, а ти си подъл убиец, крадец и предател. Използвал си поста си, за да извършиш хладнокръвно убийство, както и за да откраднеш парите на краля. Прости ми, Боже! Ти си единственият човек, когото съм пожелавал да видя мъртъв!
— Отведете ги! — нареди Линкълн.
Войниците избутаха тримата затворници навън, а Линкълн отиде начело на масата и наля вино. Пъхна една чаша в ръката на Корбет и каза на войниците си да затворят вратите на залата. После огледа събралите се.
— Робин от Локсли е мъртъв. Заслужаваше по-достойна смърт, както и останалите, които Бренууд хладнокръвно е убил. Предателят ще се изправи пред кралския съд в Уестминстър и ще бъде осъден набързо. За останалото, което чухте и видяхте тази вечер, сте длъжни да мълчите — той отпи от виното си. — Макар че, доколкото разбирам, истината скоро ще излезе наяве.